— Може би това е последният ни ден тук — рече мама утешително. — Когато Нико и Давин си дойдат с парите, можем да си върнем старите дрехи и да си тръгнем.
Нямах търпение. А денят се влачеше толкова бавно.
Нико и Давин обаче не се появиха по време на вечерята.
— Къде са? — попитах притеснено.
— Може би семейство Аврелиус ги е поканило да се нахранят с тях — рече мама. — За да отпразнуват повода.
Но в очите й се четеше безпокойство.
Искаше ми се да се промъкна в мъжкото отделение и да ги намеря, но не посмях. Сигурно щяха да ни наложат някоя непосилна глоба, ако ме откриеха, а нямаше да го понеса, ако заради това пропуснехме възможността да напуснем Дружеството. И така аз останах да лежа на дървената си койка цялата нощ, задремвах от време на време, а в главата ми се въртяха неспокойни мисли.
Нито Давин, нито Нико се появиха на закуска.
— Къде са те? — прошепнах аз на мама.
— Не знам — отвърна ми тя. — Но ще трябва да попитаме.
Отидохме до канцеларията — къщата, в която записаха имената ни на плочите на Дружеството първия ден.
— Извинете — обърна се мама към писаря. — Но има нещо, което не мога да разбера… Не сме виждали сина ми и племенника ми от закуска вчера.
Той я погледна раздразнено, сякаш това изобщо не го засягаше. Мама не смееше да вдигне поглед, но беше ясно, че нямаше намерение да си тръгне оттам преди да получи отговор.
Той въздъхна.
— Номер? — попита мъжът остро.
— 8-Д-10 и 8-Д-11.
Той свали плочата под номер 8-Д от стената и я разгледа, като внимаваше да не прочетем написаното. След това я закачи обратно на мястото й и се обърна към нас с ледена усмивка.
— Арестувани са — рече мъжът. — Съжалявам.
В гласа му не се усещаше особено съчувствие.
— Арестувани? — удиви се мама. — За какво?
— За представяне под фалшивата самоличност на учител и разпространение на скверно учение, за нападение срещу служителите на графа и тежко престъпление срещу личността му, както и за оказана съпротива при законен арест.
— Моля? — Мама бе като вцепенена, а когато се промъкнах до нея и хванах ръката й, усетих, че тя бе леденостудена.
— Получили са шест години — рече мъжът самодоволно. — В крепостта Сагис.
Мама поиска да й донесат собствените дрехи, защото възнамеряваше веднага да отиде в съда, а знаеше, че нямаше да обърнат кой знае какво внимание на човек, облечен в сивите дрехи на Дружеството. Отначало писарят не искаше и да чуе, така че накрая се наложи да го погледне с очите на Жрица на срама.
— Така ли се отнасяте с хората? Така ли бихте искали да се отнасят с вас?
Той пребледня и измърмори нещо, което така и не разбрахме. И изведнъж вече нямаше никакъв проблем да заемем обикновени дрехи от пералнята. Най-вероятно нямаше да получим нашите собствени, но във всеки случай щяха да са много по-приемливи от сивите униформи.
— Сега знае, че си Жрица на срама — казах й аз, докато вървяхме по улиците към съда.
— Нямаше друг начин — отвърна ми мама. — Беше наложително.
Съдът представляваше голяма сива правоъгълна сграда, построена по начин, който те кара да се чувстваш нищожен. Но мама изобщо не се притесни. Тя се изкачи с твърда крачка по просторните каменни стълби, сякаш бе в собствената си кухня.
— Бих искала да говоря с председателя на съда — каза тя на първия срещнат пазач в черно-сива униформа. И макар нито погледът й, нито гласът й в този миг да бяха като на Жрица на срама, тя излъчваше такъв авторитет, че той просто каза: — Насам, мадам — въпреки обикновените й дрехи и външен вид. Поколеба се, едва когато застана пред една врата на първия етаж.
— Ъъъ… за кого да предам? — попита той предпазливо.
— Мелусина Тонере — отвърна му мама и го остави да се чуди какво означаваше това.
Той почука на вратата и когато отвътре долетя едно ръмжащо „Влез“, я отвори и пъхна глава вътре, сякаш щеше да понесе по-малка вина, ако останеше навън.
— Мадам Тонере — рече той. — Ще я приеме ли господин съдията?
Съдията обаче нямаше възможност да реши сам. Мама мина покрай пазача, бутна вратата, а аз я последвах в голямата светла стая, където съдията точно хапваше ранния си обяд.
— Господине — рече мама. — Дойдох, за да разговарям с председателя на съда за сина си.
„И Нико — помислих си аз. — Не забравяй Нико.“ Но може би бе разумно от страна на мама да не спомене племенника си Николас в този момент, защото макар и да умееше да прави много неща с голяма убедителност, изобщо не можеше да лъже.