Председателят на съда изглеждаше леко стъписан. Той остави пилешкото бутче, което точно се канеше да захапе, и несъзнателно се хвана за гърдите, така че по черната му роба останаха няколко мазни петна.
— А коя сте вие? — попита съдията остро. — И кой е синът, за когото се очаква да имам информация?
— Вчера господин съдията е осъдил сина ми на шест години каторжен труд.
Той сбърчи чело.
— Вчера не съм осъждал никой гражданин на каторжен труд.
— Възможно е господинът да не го е възприел като гражданин — рече мама с много остър тон. — Той бе облечен с униформата на Дружеството.
— А, един от двамата сиви.
— Да, господин съдия. Синът ми не е заслужил подобно наказание.
— Мадам, не си спомням подробностите от делото, но съм сигурен, че съм отсъдил съгласно съответния закон.
— А дали господинът се е вслушал и в собственото си чувство за справедливост?
Обикновено минаваха седмици преди мама отново да използва силата си на Жрица на срама върху някого, а днес го стори два пъти в рамките на един час. Стомахът ми се присви, защото знаех, че да използваш уменията си на Жрица понякога бе равносилно на това да бръкнеш в гнездо на оси. В първия момент можеше и нищо да не се случи, но бе добра идея след това бързо да си плюеш на петите.
Очите на председателя на съда почти не се виждаха изпод големите бръчки и в началото ми бе трудно да разбера дали мама бе уцелила някое болно място или не.
— Те бяха мъже в сиво — рече той малко неуверено. — Ако не е бил виновен за това, сигурно е бил направил нещо друго.
— Защото сивите не са граждани? Не са хора като мен и вас?
Съдията заби отчаяно поглед в мъртвото си пиле.
— Присъдата е произнесена — рече той. — Нищо не мога да направя вече.
— Нима? — попита мама с ледено презрение. — Настоявам синът ми и неговият… другар веднага да бъдат освободени. Нима това не е по силите на един съдия?
По набразденото му чело избиха малки капки пот, но той не се предаде напълно.
— Лодката е отплавала — рече. — Двамата осъдени вече са отведени до крепостта Сагис.
В гласа му имаше зрънце, но само зрънце злорадство. Мама се втренчи в превития му врат и ми се прииска отново да го погледне с очите на жрица на срама, да го накара да пълзи, да се срамува и да признае грешката си.
Тя обаче не го стори. Мама ме бе учила да не злоупотребявам с уменията на Жрица, а и никога не я бях виждала да го прави. Но си мисля, че днес, пред бюрото на съдията, бе на стъпка да го направи.
Лодката вече бе отплавала. Нико и Давин плаваха в момента към крепостта Сагис. Колко ли време щеше да измине преди някой да открие, че Нико бе синът на стария граф на Дунарк? Ами Давин? Давин бе убил Валдраку. Собственият внук на граф Артос. Колко дълго щяха да го оставят жив, ако някой разбереше?
— Мамо?
Стояхме на стълбите пред съда. Вече от известно време. Мама бе спряла на половината път надолу, сякаш краката й изведнъж бяха потънали в стъпалата и не й бяха останали сили да се движи. А аз се уплаших още повече отпреди, но този страх бе различен. Защото ако мама не издържеше повече, ако мама се предадеше… то тогава всичко наистина бе безнадеждно и целият свят можеше веднага да рухне.
Имах чувството, че останахме на тези стълби цяла вечност.
След това мама най-накрая вдигна глава.
— Къде се намира къщата на господин Аврелиус?
— На улица „Сребърна“ — отвърнах й аз и усетих, как най-силният, най-ужасният страх, който ме изпълваше, започна да се изпарява. Мама все още бе тук. Не се бе предала.
Инес, прислужницата, ни покани в покоите на господарите. Там се намираха господарят и господарката на къщата и синът им, бледо късо подстригано момче на име Маркус. Те седяха неподвижни като статуи и дори не се поглеждаха, а нас дори не ни забелязаха. На масата бе сервиран следобедният чай, но изглежда само момчето бе хапнало нещо.
— Мадам Тонере — рече Инес и напусна стаята по възможно най-бързия начин. Шумът от стъпките й стихна веднага щом излезе през вратата. Дали не стоеше навън и не подслушваше?