— Мадам Тонере — рече господин Аврелиус апатично. — Страхувам се, че не ви познавам… Срещали ли сме се преди?
— Аз съм майката на Давин.
Думите й го накараха да вдигне поглед от чинията. Той се изправи.
— Мадам… — изведнъж замлъкна. Вгледа се в светлозелените дрехи на мама, сякаш очакваше да са сиви на цвят. — Искам да ви помоля да напуснете къщата ми.
— Господине, синът ми и Нико са на път към затвора, защото се опитаха да помогнат на това семейство. А вие искате да напусна дома ви, без да ме изслушате?
Защо ли господин Аврелиус изведнъж погледна сина си? Един бърз поглед, сякаш искаше да провери дали Маркус следеше разговора.
— Този дом е верен на граф Артос и се подчинява на волята му — отвърна й той със странно висок и празен глас. — Ние не подкрепяме враговете на графа. Вървете си, мадам, или ще извикам пазачите.
Той хвана за миг мама за китката и ръката му сякаш искаше да я избута през вратата. Тя го погледна студено.
— И сама мога да ходя, господине.
— Прекрасно. Тогава го направете.
Не ни оставаше нищо друго, освен да обърнем гръб на студеното като камък семейство и да напуснем стаята.
— Мамо — рекох аз, след като затворихме вратата след себе си. Инес стоеше малко по-надалеч и търкаше усилено една дръжка, която вече блестеше. Мама погледна първо нея, а после отново стаята, от която току-що ни бяха изгонили.
— Шшш, ще говорим едва когато напуснем този дом.
Когато излязохме на улицата, вече не можех да мълча.
— Мамо, защо се държаха така? Сякаш бяха от камък?
Мама поклати бавно глава.
— Не знам. Но ми се струва, че господин Аврелиус се бои от сина си. Също така мисля, че с удоволствие би ни помогнал, ако можеше. Даде ми една сребърна монета.
Тя извади парата, която заблестя под лъчите на следобедното слънце.
Не го бях видяла да й дава нещо. Може би го бе сторил, когато я хвана?
— Защо би се страхувал от собственото си дете? Това е много странно.
— Да.
— Какво може да стори едно момче на… на колко ли е той, на десет?
Мама се замисли.
— Може би… да доносничи — рече после тя.
Изведнъж вратата зад нас отново се отвори. От нея излезе Инес и бързо се огледа наляво и надясно.
— Господарят ме помоли да ви кажа, че ще ви потърси — рече тя тихо.
— Кога?
— Не каза. Но си мисля…, че ще стане след като младият господар замине.
Инес изчезна отново вътре в къщата и тихо заключи вратата. Не успяхме да попитаме кога „младият господар щеше да замине“. А и не знаех на колко помощ бихме могли да се надяваме. Един сребърник никак не бе малко, но ни бяха необходими още доста пари, за да се измъкнем от оковите на Дружеството. А това бе само първата стъпка. Нямахме представа как щяхме да успеем да освободим Давин и Нико.
— Трябва да се върнем в Дружеството и да чакаме — каза мама. — Добре ще е, ако ни прати вест днес или утре. Иначе… ще трябва сами да измислим нещо.
Да, но какво? Това ми се искаше да попитам, но не го сторих, защото знаех, че не можеше да ми отговори.
Вечеря в „Златния лебед“
Едва бяхме се прибрали в Дружеството, когато ни повикаха в канцеларията. Писарят стоеше там и ни гледаше подозрително.
— Един господин ви търси — рече той. — Иска да ви наеме за някаква работа, която не пожела да назове. Мой дълг е да ви кажа, че Дружеството не гледа с добро око на разврата и други срамни дейности.
Разврат? Мама? И аз?
— Господине, искам да ви уверя, че нито дъщеря ми, нито аз не възнамеряваме да се занимаваме с разврат — рече му мама с такъв леден глас, че би могла да го смали поне с една глава. Тя не го погледна, поне не директно, но той явно помнеше какво се бе случило последния път, когато го направи.
— Не, не — рече той бързо. — Разбира се. Господинът изпрати карета.
Карета. Колко изискано.
— Кой е той?
— Господинът не се представи.
— Мислиш ли, че би могъл да бъде господин Аврелиус? — прошепнах аз на мама.
— Да се надяваме.
Каретата бе хубава, с два стари коня, които малко напомняха на Силке. Кочияшът вежливо подаде ръка на мама и й помогна да се качи в каретата, след което направи същото и с мен.
— За господин Аврелиус ли работите? — попитах аз.
— Аз съм наемен кочияш — отвърна той. — Работя за този, който ми плаща.