Той кимна учтиво на мама, затвори вратата на каретата и се покачи на капрата. Каретата потегли с трясък.
— Трябваше да попитам накъде отиваме — рекох аз.
— Не знам кой друг би се интересувал от нас и дори би платил за карета — рече мама. — Явно иска да изчисти съвестта си.
Но когато каретата спря, се оказа, че не сме пред къщата на улица „Сребърна“. Един слуга ни отвори вратата, но местността не ми бе позната.
— Къде сме? — попитах аз неспокойно.
— В „Златния лебед“ — отвърна ми той. — Насам, мадам… Господинът поръча вечеря за своите гости.
Странноприемница. Това малко ме успокои. Явно господин Аврелиус не смееше да се срещне с нас в къщата на улица „Cребърна“, където бледият Маркус следеше всичко случващо се.
Последвахме слугата до една хубава червена сграда. Навсякъде имаше лампи, а прислугата, облечена в сини жилетки и бели ризи, бе заета да пали свещите в сумрака. Подовете бяха от тъмно дърво, почти черно, толкова излъскани, че човек можеше да се огледа в тях. Мнозина от изисканите граждани на Сагислок вече бяха насядали край масите с бели покривки и се наслаждаваха на хубавата вечеря с птиче месо, салати, грозде и вино.
— Гостите на господина — рече слугата на един от облечените в сини жилетки мъже.
— А да — отвърна му той. — Оттук, медам, медамина… Господинът реши, че ще бъде добре да сервираме вечерята в оранжерията в една такава топла вечер…
Последвахме го до другия край на странноприемницата, а после излязохме в покрит с плочи двор, пълен с ябълки, круши и праскови, които растяха в равни като църковни колони редици. Мека светлина, струяща от стъклена къща в другия край на градината, огряваше плочника и дърветата.
Беше като в приказка. Стъклена къща! Като малък кристален дворец. Толкова много стъкла… Дори покривът бе почти изцяло стъклен. Страхувах се да извикам, да кихна или да правя резки движения. Ами ако се счупеше…
Големите врати на стъклената къща бяха отворени към ябълковата градина, а вътре, сред лимоните, фурмите и лозите, стоеше подредена маса. Един свещник с много разклонения трептеше с цяла гора от свещи, а младо момиче с колосана бяла престилка вече сервираше първото ястие.
— Заповядайте — рече слугата със синята жилетка и издърпа стола на мама, а после и моя… Не се бяха отнасяли с мен така, откакто… Не, всъщност никога досега не бях получавала толкова добро обслужване.
Бях седнала на бял стол със синя кадифена седалка. Пред мен имаше чиния с навита на руло риба в малко езерце от оранжев сос. Ястието бе украсено с тънки ивици от настъргана портокалова кора и аз веднага си помислих за Роза и Мели, които в момента сигурно вечеряха овесена каша или, ако имаха късмет, чорба от леща със свинско.
Слугата и момичето се отдръпнаха. Третият стол бе все още празен. Къде ли се бавеше господин Аврелиус?
— Хубави ястия и сребърни свещници — промърмори мама и погледна рибата. — Всичко е много хубаво. Но би било по-добре да получа пари, с които да можем да се освободим от Дружеството и… и да видим какво можем да сторим за Давин и Нико.
— Твърде ниско се целиш, Мелусина — рече един глас. — Можеш да получиш и двете, по дяволите.
Мама скочи толкова рязко, че столът се катурна.
— Ти — прошепна тя. — Трябваше да се досетя.
Сезуан се появи толкова безшумно откъм тъмната ябълкова градина, сякаш не стъпваше, а се носеше по тревата.
— Няма ли да седнеш? — попита той. — Мога да ти помогна. Мелусина, знаеш, че мога.
— В замяна на какво? — рече мама горчиво. — Ти никога не даваш нищо даром. Каква е цената?
Сезуан мълчеше.
— Седни — рече той мило. — Кога си яла за последно? Сигурно не си слагала залък в устата си цял ден. Уверявам те, че тази вечеря е подарък, на който можете да се насладите безплатно.
Светлината се отразяваше в късото червено копринено наметало, с което бе облечен, и в обецата му с формата на змия. Мама се бе втренчила в него и макар той да не я гледаше в очите, изобщо не изглеждаше да го е страх от нея.
— Седни — повтори той и посочи масата и чиниите с рибния специалитет.
Вече изобщо не чувствах глад. Не можах да повярвам на очите си, когато видях как мама бавно кимна.
— Добре — рече тя. — Нека поне да вечеряме заедно. И да видим какво можем да направим един за друг.
Тя поглади зелените поли на взетата назаем рокля и изчака Сезуан да вдигне поваления стол и да го поднесе към нея.