— Ами щом е така — каза му мама подигравателно. — Нима мислиш, че ще повярвам, че съм била единствената жена в живота ти? То тогава майка ти явно наистина те е изпуснала от контрол. Бях убедена, че веднага ти е намерила три-четири други крави за разплод.
Той потри челото си и изведнъж ми се стори по-слаб и уморен. По-обикновен.
— Имаше и други — отвърна той със странен безизразен глас. — Но явно аз не съм особено… плодовит.
— Какво разочарование. За майка ти.
— Не можеш ли да спреш да я споменаваш във всяко второ изречение? Тя е мъртва. Остави я да почива в мир. Чуй ме сега, Мелусина. Едва ли е толкова ненормално един баща да иска да опознае дъщеря си.
Мама поклати бавно глава.
— Не — отвърна му тя. — Няма да получиш Дина. — Беше непреклонна като скала.
— Наистина ли няма да ми позволиш да прекарам няколко дни с Дина, дори това да коства живота на сина ти?
— Ще се справим и сами — рече мама твърдо. — Винаги сме успявали.
Изведнъж някой ме докосна по ръката.
— Простете, може ли да сервирам…
Аз се обърнах ужасена. Гарафата се изплъзна между пръстите ми и макар че посегнах да я хвана, знаех, че бе късно. Прас. Трясъкът бе силен като гръм, а парченцата стъкло се разлетяха на всички страни. Момичето с бялата престилка притеснено се хвана за устата. Мама и Сезуан погледнаха към нас. Аз знаех, че те разбраха, че съм чула всичко.
— Може ли да сервирам основното ястие вече? — попита момичето.
— Не — отвърна й мама. — Ние приключихме. Ела, Дина.
Тя не ми проговори по целия път към вкъщи. А и аз не посмях да й кажа нищо. Престраших се да отворя уста едва когато в края на пътя се появиха белосаните сгради на Дружеството.
— Мамо?
— Да.
— Не можехме ли да… искам да кажа, ако наистина искаше само няколко дни? И ако в действителност може да спаси Давин и Нико?
Тя спря внезапно.
— Осъзнаваш ли какво иска да ти причини?
Поклатих мълчаливо глава.
— Той каза, че иска да ме опознае.
— Дина. Никога не бива да му се доверяваш. Той се надява, че си наследила дарбата му. Дарът на змията. За да станеш черна магьосница точно като него.
— Ти каза, че не я притежавам.
— И продължавам да го мисля. Но… той е твой баща. Възможно е. А аз не искам… Той ще я събуди, ако може. А после… Дина, няма да го понеса, ако… станеш като него.
Змийски род. Змийско чедо. Не бях сигурна дали самата аз можех да го понеса.
Да преговаряш с дявола
Мама дълго не можа да заспи тази нощ. Знаех го, защото аз самата лежах будна и чаках. Тя непрекъснато се обръщаше и въртеше и леглото й скърцаше. Но накрая се успокои и когато внимателно подадох глава през ръба на койката си и погледнах надолу към нейната, видях, че лежи завита през глава и спи.
Точно сега щеше да ми е от полза да можех да се движа безшумно като Сезуан — да се плъзнех като змия, вместо да трябваше да слизам от леглото внимателно и бавно, стъпка по стъпка, и да стъпя на скърцащия дъсчен под.
Претъпканата стая, разбира се, бе тъмна, но капаците на прозорците бяха отворени, за да влиза поне малко въздух. Насред лятното небе навън бе кацнала луната, огромна и жълта, а светлината й струеше през прозореца и падаше върху нечия ръка, крак, нагънато одеяло и всичко останало, което се подаваше от леглата. Нямаше нужда да се обличам, спяхме или със сивите дрехи, или голи. Само пристегнах връзките на полата си и запристъпях към вратата.
— Дина?
Цялата подскочих. Гласът на мама бе дрезгав и сънен, а тя самата бе в унес.
— Отивам да пишкам — прошепнах аз.
Тя не каза нищо повече. Мисля, че отново заспа. Аз отворих вратата и излязох навън на пътеката.
При портите на Дружеството нямаше стража и макар двама надзиратели да обикаляха наоколо през определено време, те следяха по-скоро някой да не се промъкне в кухнята, за да краде храна. Всъщност никак не бе трудно да се скрия зад канцеларията, да изчакам докато отминат и след това да се измъкна навън в спящия град.
Улиците бяха пусти. Бледата светлина на луната огряваше грубия тъмен калдъръм, който блестеше от нощната роса. Донякъде ми се струваше твърде дръзко и опасно да се разхождам ей така по средата на пътя, затова гледах да вървя в края му, в сенките на дуварите.
Не че изгарях от желание да съм тук в този момент. Коремът и гърдите ми бяха схванати и ме боляха, и ми бе трудно да си поемам дъх. Точно както онзи път, когато се бях покачила на един от най-високите клони на дървото до езерото и ме беше страх да скоча. Най-вероятно просто щях да сляза, ако не беше Давин.