— Можеш — беше извикал той. — Хайде, Дина.
И аз скочих, така че стомахът ми се сви, а ушите ми забучаха. След това брат ми бе много горд с мен и дори се похвали на втория по големина син на воденичаря. Но не мисля, че някой щеше да се гордее с това, в което възнамерявах да се бухна сега. Във всеки случай не и мама. Щеше да полудее, ако знаеше накъде се бях запътила.
„Златният лебед“ се намираше в другия край на града, колкото се може по-надалеч от Дружеството, но все пак зад крепостните стени. Бях се постарала да запомня пътя, докато с мама се прибирахме оттам. Но когато стигнах до двора на странноприемницата, видях, че тя бе също толкова тъмна и закътана като останалите сгради в града. Пред мен имаше масивна порта, през която трябваше да мина, за да вляза в градината. Стоях и я гледах с леко отчаяние. Бях си представяла, че Сезуан ще ме чака и ще ме посрещне. Но, разбира се, не бе така.
Внимателно почуках на портата. Не последва отговор, даже когато почуках по-силно.
— Ехо — извиках аз предпазливо. — Може ли да вляза?
Цареше пълна тишина. Явно всички спяха зад хубавите бели капаци. Тръгнах покрай стената, за да видя дали не можех да вляза отнякъде другаде.
Открих един начин. До стената, точно при овощната градина, растеше голям кестен. Аз, разбира се, не можех да се катеря като катерица, както умееше Давин, но реших, че ще успея да стигна до големия клон на върха, който растеше над оградата.
Дървото бе старо, цялото покрито с възли, цепнатини и чепове на отчупени клони. Подхлъзнах се веднъж, одрасках едната си ръка и я нацапах със зеления мъх, но накрая успях да прехвърля крака си през клона, да се издърпам и да го яхна. Залазих внимателно напред, за да мога да погледна от другата страна на дувара.
Там долу се намираше стъклената къща, където бяхме дошли за вечеря. Сега тя бе тъмна и тиха, но масата все още стоеше вътре, можех да мярна бялата покривка насред мрака.
В главата ми отново прозвуча изпълненото с ярост обвинение, което мама отправи към Сезуан. „Майка ти те изпрати при мен, както човек изпраща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно потомство.“ Потомството бях аз. Дали и Сезуан гледаше на мен по този начин?
Клонът, на който седях, се разтресе. Веднага се вкопчих в него, като мислех, че вятърът го е разклатил. Но след малко се случи отново. А освен това времето бе съвсем тихо.
Някой се катереше по дървото.
Погледнах назад. Но макар да виждах как клонът под мен трепери като жив, не забелязах никого в короната зад мен. Само листа и мрак и… нещо проблесна. Дали бяха зъби или очи, или пък… оръжие? Там имаше някой.
Седях неподвижно. Много добре знаех, че бе глупаво.
Вместо това щеше да е по-добре да се опитам да избягам, да се спусна по дувара и да скоча на земята. Но сякаш ръцете и краката ми бяха съвсем вдървени. Може би той не ме бе видял. Може би просто ей така му се бе приискало да се покатери на дървото…
Прас! Нещо ме удари силно между раменете, така че за малко да се изпусна. Заоглеждах се трескаво наоколо. Откъде дойде ударът?
Прас! Още един силен парализиращ удар по ръката ми, точно под рамото. Аз загубих равновесие, залюлях се и отчаяно се опитах да се хвана с ръце и крака за клона, така че накрая увиснах под него. Тогава го видях. Бе застанал на един малко по-висок клон, точно над мен. Успях да го зърна само за миг — черна коса, бяло лице, червена риза. След това той отново замахна с тежкия си бастун, като този път уцели дланите ми. Призля ми от болка, пръстите ми се хлъзнаха и аз се изпуснах. За миг останах да се люшкам във въздуха с главата надолу — като прилеп, но краката ми не издържаха тежестта и аз паднах като камък през стъкления покрив право върху масата, която се счупи под мен. Стъкълцата задрънчаха по плочките наоколо. Те издаваха странен звънлив звук, като от удар на ледени висулки върху калдъръм. Лежах съвсем неподвижно. Не можех да виждам, да се движа и да дишам. В началото дори не усещах болка.
Счупените стъкла захрускаха. Бе заслизал надолу към мен, поне това успях да забележа, ако не друго. Нещо докосна глезена ми, мисля, че беше връзка на ботуш. След това усетих болката, не в крака или някое точно определено място, а по цялото ми тяло. Мисля, че се разплаках.