— Сънищата ми — прошепна някой. — Моите сънища. Няма да ти позволя да ми ги отнемеш!
В началото не разбирах какво имаше предвид, но в гласа му имаше толкова много омраза и ярост, че се уплаших. Да бягам. Трябваше да бягам. Той щеше да ме нарани. Опитах се да седна, но ръцете не ме слушаха.
Студени кокалести пръсти ме хванаха за гърлото.
Изведнъж се чу шум, гласове и стъпки. Видях светлина, трептяща светлина сред ябълковите дръвчета.
— Кой е там! — извика някакъв достолепен глас.
Той съскаше като котка, която не иска да изпусне мишката си. Пръстите му останаха впити във врата ми още миг, след това ме пусна. Чух дрънченето под краката му преди да изчезне в мрака.
„И аз трябва да го последвам“ — помислих си объркано. Едва ли щяха да се зарадват, като видеха какво се бе случило със стъклената им къща. Успях да седна, а след това да застана на колене. Не успях да стигна по-далеч, защото на вратата на оранжерията се появи голям дебел босоног мъж с посребрена брада. Той бе само по нощница и държеше тиган в едната си ръка и свещник в другата.
Мъжът заоглежда щетите със зяпнала уста.
— Света Магда! — възкликна той.
Зад него се появи друг мъж, по-слаб и по-млад.
— Какво се е случило?
— Тази дрипла е разбила оранжерията — отвърна му дебелакът и застана над няколко парчета стъкло. После хвърли тигана, хвана ме за ръката и ме изправи на крака. — Ела тук, вандалка такава, за да си получиш заслуженото!
— Вината не е моя — опитах се да му обясня аз, но той, разбира се, не искаше и да чуе. Плясна ме през ухото, от което замаяната ми глава се завъртя още повече.
— Тя кърви — рече младият. — Явно се е порязала.
— Такива крадли друго не заслужават!
Едва сега забелязах, че по ръката ми се стичаше кръв. Къде беше раната? Някъде на гърба, до ключицата.
— Не съм крадла — промълвих аз.
— Така ли? — рече дебелакът. — Нека госпожицата ме извини тогава. Без съмнение е имала причина да прескача хорските дувари посред нощ и да разбива стъклата на оранжериите им!
— Да, но…
— Можеш да си запазиш оправданията за пред съдията, момиче. Адриан, заключи я в мазето. Градският стражар ще я прибере утре сутринта.
— Не! Аз трябва…
— Сега ще вървиш мирно и тихо след Адриан. Радвай се, че няма да загрея гърба ти, както ти се полага! — Той огледа с горчивина каквото бе останало от хубавата оранжерия.
Адриан ме хвана за здравата ръка.
— Ела — рече той. — По-добре не вдигай врява. — Хватката му бе по-лека от тази на дебелака, а думите му прозвучаха по-скоро като съвет, отколкото като заплаха.
Тогава чух флейтата. Много тиха, нежна, успокояваща мелодия. Двамата мъже спряха като кучета, които са чули господарят им да свири в далечината. След това мелодията секна, а Сезуан излезе от мрака, като се носеше напред с безшумни стъпки. Бе облечен в дълго синьо палто.
Дълго синьо плато.
Зърнах нападателя си само за миг, но си мислех, че…
Притиснах слепоочието си със свободната си ръка. Приличаше на Сезуан. Но сега, когато го видях… Не. Не Сезуан ме бе ударил с бастуна. Но кой тогава?
— Мога ли да помогна с нещо? — попита той спокойно и учтиво.
Адриан бе пуснал ръката ми. Дебелакът с посребрената брада, който стоеше вдигнал пред себе си свещника, сякаш бе щит, изведнъж съвсем се бе смирил.
— Да не би да нарушихме съня на господина? — попита той. — Съжалявам. Беше просто един крадец, който…
Сезуан се разсмя тихо.
— Това не е крадец. Това е дъщеря ми.
— О… — брадатият изглеждаше така, сякаш крадецът, който току-що бе заловил, се бе оказал предрешена принцеса. — Да, но… Приемете нашите извинения…
Той замлъкна.
— Аз, разбира се, ще покрия щетите — заяви Сезуан.
— Разбира се — промърмори брадатият. — Благодаря, господине. Добре… какво можем да сторим за господина и младата госпожица?
— Донесете ми малко топла вода.
— Веднага. Тук или…?
— В стаята ми.
— Да. Разбира се. Адриан, вземи свещника и отведи господина и госпожицата до стаята им.
— Дайте ми свещника — рече Сезуан. — Сами ще се оправим.
Адриан и дебелакът се отдръпнаха с лек поклон. Сезуан ме огледа в светлината на свещите.
— Очаквах да дойдеш — каза той после. — Но не можа ли да влезеш през главния вход?