Когато се отдалечихме малко от кръчмата, събрах смелост.
— Тази медна монета?
— Какво за нея? — попита Сезуан.
— Съдържателят… той мислеше, че е от злато, нали?
— Може би.
— Да, но… Да, но това означава, че ти го измами.
— Да ти изглеждаше разочарован?
— Не, но… — Но все пак го бяха измамили. — Какво ще стане, когато разбере?
— Няма да разбере. Ще си спомня, че е бил посетен от един знатен господин, който е похвалил храната му и му е заплатил пребогато за нея. Ще си спомня това с радост и гордост и ще се хвали на всичките си съседи. Това също е вид награда.
— Да… Но тя няма да нахрани семейството му.
— Не и във физическия смисъл на думата, може би. Но и щастието струва нещо, нали? Сърцето на съдържателя се напълни. А и трябва да знаеш, че след сумата, която заплатих на Дружеството, вече не сме много заможни.
Затова ли не нае лодка? Затова ли нямахме и коне? Явно не бе толкова богат, колкото си мислех. А можеше и да ме лъже и в действителност да бе богат като самия граф Артос. Само да знаех на какво да вярвам.
— Ти го измами — заинатих се аз. Мама със сигурност щеше да смята, че той би трябвало да се срамува. Но Сезуан явно не го правеше. Само за миг изглеждаше, сякаш се замисли.
След това каза:
— Все пак не му позволих да заколи пилето.
Пренощувахме в един голям и богат стопански двор, в който мнозина от хората на Дружеството помагаха в прибирането на сеното. Сезуан накара господарката на двора, слаба и съсухрена жена, която приличаше на човек, който никога не се усмихва, да се изчервява и да хихика като момиче на моята възраст. Тя само повтаряше „Господинът това, господинът онова“ и „ако господинът иска…“ И отново Сезуан получи всичко само срещу един медник. След като се навечеряхме, сивите — на една саморъчно скована маса навън, а слугите — в стаята си, Сезуан извади флейтата и започна да им свири.
Опитах се да не слушам. Тайничко направих две дебели тапи от трохи и слюнка и ги напъхах в ушите си, но това не помогна особено. Тоновете се галеха в мен като любяща котка и пробуждаха картини в съзнанието ми. Ясна нощ, шумолене на розови храсти, конска муцуна. Все нежни, красиви и приятни неща. Дъх на люцерна. Устните на мама, която целува бузата ми за лека нощ.
Разплаках се. Сълзите се стичаха по страните ми като дъждовни капки по прозорец и не бях единствената. Непрогледният мрак се спускаше постепенно над имението, а всички седяха съвсем неподвижно, дори облечените в сиво работници на двора. Но Сезуан наблюдаваше мен, докато свиреше, върху мен почиваше погледът му. Знаех, че свири най-вече за мен.
Изправих се.
Не бе лесно, защото музиката ме приканяше да остана седнала. Може би тапите от хляб все пак помагаха мъничко. Защото докато всички останали седяха така, сякаш никога повече нямаше да помръднат, аз се измъкнах през кухненската врата, покрай заслушаните работници и се насочих към кацата с дъждовна вода на ъгъла на каменната къща. Потопих цялата си глава във водата. Беше ми все едно, че в нея плуваха листа и удавени насекоми.
Беше толкова несправедливо. Такъв човек да може да свири такава прекрасна музика.
Стоях изправена там, водата се стичаше по гърба ми, а косата ми вероятно бе пълна с мъртви комари. Искаше ми се само всички да си бяхме вкъщи — Нико и Давин, мама, Мели и Роза — у дома, в Хвойновата къща, и никога да не бяхме чули за Сезуан и неговата флейта.
Къщата утихна. Музиката заглъхна. Мина доста време преди някой да се осмели да наруши тишината. Лека-полека хората започнаха да разговарят.
Сезуан излезе навън.
— Дина? — извика ме той тихо и се заоглежда в мрака.
Не му отговорих. Въпреки това не след дълго той се насочи право към мен, сякаш ме държеше с някаква невидима връв, която просто трябваше да последва.
— Не ти ли хареса музиката? — попита той.
— Не — излъгах аз. — Явно не съм особено музикална.
Всъщност се надявах да го засегна, а може би дори и да го ядосам. Но не стана така. Даже напротив. Той се усмихна толкова широко, че зъбите му проблеснаха в тъмнината. Сякаш бях постъпила съвсем правилно. Сякаш бях направила нещо, което той бе чакал през цялото време. Дали знаеше, че излъгах?