— Влез вътре, дъще — рече той. — Няма да свиря повече тази вечер.
— Не ме наричай така!
— Как?
— Дъще.
— Какво толкова имаш против това? Мислех, че ти и майка ти много държите на истината.
Не знаех какво да кажа.
Той отново се усмихна, както обикновено правеше, беззвучно и бавно.
— Не стой дълго навън, дъще — каза Сезуан и влезе вътре…
Останах насред мрака, без да знам дали да го последвам или не. Ако влезех вътре сега, щеше да изглежда, сякаш го слушах. Но и да стоя тук, съвсем сама, изтощена, уморена и сънена, не бе добра идея. Накрая прескочих оградата на кошарата, където бяха завели магарето. Не бе като да се гушнеш в меката топла шия на Силке, но все пак бе по-добре от нищо, а и магарето нямаше нищо против, дори сякаш му хареса да го погалят и помилват малко.
Изведнъж то вдигна глава и наостри дългите си уши.
— Какво има? — попитах го аз. — Чуваш ли нещо?
Не знам защо винаги говоря на животните, въпреки че те не могат да ми отвърнат. А магарето всъщност го направи. Изсумтя, изскубна се от прегръдката ми и побягна в галоп.
Взрях се в летния мрак, който бе станал съвсем гъст и непрогледен. Облаци, надвиснали тежко над езерото и хълмовете, скриваха луната.
— Има ли някой там? — гласът ми бе тънък и неуверен. Не видях ли някой да се движи край плевнята?
Не последва отговор. Може би бе котка. Или някой работник. Но той би отговорил, нали? Не бях сигурна. А и не ми стискаше достатъчно, за да ида до плевнята и да проверя. Прескочих отново оградата и се втурнах към стаята на слугите, при светлината и хората. Нищо, че един от тях бе Сезуан.
Преди да продължим на следващата утрин, домакинята ни даде голям вързоп, пълен с хляб, шунка и други вкуснотии.
Това за доста дълго се оказа най-хубавата храна, която вкусвахме, защото макар и хората да посрещаха Сезуан, сякаш бе граф, разстоянията между имотите постепенно се увеличаваха, а и хазяите не можеха да ни предложат кой знае какво. Почвата в подножието на планината Сагис бе бедна. Земята бе разделена на малки тераси, заобиколени от каменни стени, които предпазваха от свлачища. Бяха нужни много камъни, вода и тор, за да се роди нещо. Тревата не бе достатъчна за отглеждането на по-едри домашни животни, затова хората се хранеха основно с кокошки, лук и особен сорт малки сладки картофи, които вирееха тук. А при късмет можеха да похапнат и някой друг заек.
Струваше ми се, че вървим ли вървим, без да стигаме доникъде. Пътят бе станал каменист и стръмен и се извиваше в множество завои, така че дори и да бе изминал няколко мили, като погледнеше надолу по склона, човек виждаше същото дърво, което бе подминал седем завоя по-рано. Това лесно можеше да те обезсърчи.
Бяхме спрели насред обедната жега, за да хапнем, да си поемем дъх и да дадем малко трева на магарето. Тревата бе суха, жълта и пълна със скакалци, но едно истинско магаре изобщо не обръщаше внимание на такива неща. Бе толкова топло, че над скалите се носеше мараня, а езерото приличаше на далечна блестяща точица малко по-надясно.
Сезуан извади флейтата си. Бях открила, че винаги я носеше със себе си, в един калъф на колана, където другите държаха мечовете си. Не я бе вадил през последните два дни от онази нощ в имението. Сега ми я подаде.
— Не искаш ли да я разгледаш?
Втренчих се в нея, сякаш бе отровна змия.
— Не, благодаря.
Той се усмихна.
— Флейтата нищо не е сторила. Няма нужда да се страхуваш от нея. Ето, опитай сега.
Поклатих глава. Погледна ме за миг, сякаш обмисляше дали да не ме накара да я взема. След това я постави на земята между нас.
— Ще донеса още малко вода — рече той и изчезна нагоре по планинската пътека, с нашите мехове на рамо.
Погледнах флейтата. Бе изрисувана с червени и черни орнаменти, точно като яйцето, което ми бе дал по-рано. Напомняше ми малко на саламандър. Не приличаше на никоя друга флейта, която бях виждала. Бе много по-дълга. Нямаше как да достигне до последните дупки, дори и с дългите си пръсти, ако не беше едно хитроумно приспособление от метал и няколко бели клапи, явно изработени от кости. Потреперих леко. Кой знае от какво или от кого ги бе взел?
Беше красива с необичайността си. А и не бе виновна, че я притежаваше точно човек като Сезуан. Протегнах ръка и плъзнах върховете на пръстите си по гладката, блестяща, лакирана повърхност. Кой знае как се използваха клапите?