— Как да го наричам тогава? — попитах. — Ако го видя.
Сезуан въздъхна.
— Надявам се това никога да не се случи.
— Но все пак?
— Нарича се Сянката.
— Това не е истинско име.
— Не. Но той вече не е… истински човек. Дина, ако… ако нещо се случи, а мен ме няма, говори му нежно. Не го ядосвай. И не го гледай прекалено много, не обича. Обикновено е най-добре да се правиш, че не го виждаш.
Слънцето вече бе започнало да нагрява скалите край нас, но въпреки това мен ме побиха студени тръпки.
— Защо ни преследва? — попитах аз със слаб и неуверен глас.
— Защото е луд.
— Трябва да има и друга причина — настоях аз.
— Защото е Сянката — отвърна Сезуан кратко и не искаше да говори повече за това.
Не закусихме. Дори нямахме вода. Единственият съд, в който можехме да съхраняваме вода, бе чайникът, който все още стоеше до неизгасналия огън от предната вечер. Аз го разклатих, но той бе почти празен.
— Ще донеса малко вода — казах.
— Не — рече Сезуан. — Ще отидем заедно.
— Ами нещата ни? Какво ще стане, ако някой избяга с остатъка от тях? Одеялата например.
Нощите щяха да ни се сторят доста студени без тях.
— Ще трябва да ги вземем с нас.
Вече не разполагахме с кой знае какво, но носенето се оказа трудна работа без магарето и дисагите. Трябваше да направим вързопи от одеялата и да ги носим като чували на гърба, а чашите и лъжиците дрънчаха и ме удряха, докато вървях. Сезуан носеше малката ни брадва в ръка, а аз — чайника.
Спряхме до едно поточе и се напихме до насита. След това напълнихме чайника и продължихме. Стомахът ми се бунтуваше и къркореше. Студената вода не можеше да замести закуската, но ако не откриехме крадеца на магарета или някой доброжелателен планинец, то скоро нямаше да получим истинска храна.
Слънцето продължаваше да се издига. Пътеката ставаше все по-стръмна — извиваше се нагоре в множество завои. Не срещнахме жива душа с изключение на гущери, птици и други подобни. Никакъв крадец на магарета. Никакъв доброжелателен планинец. Дори кози нямаше. Само безмилостното слънце и твърди скали. Прах. Трънливи храсти и камъни ли камъни.
Прасците ме заболяха от дългото изкачване. Когато най-накрая достигнахме върха и хвърлихме поглед върху следващата част от пътя, видяхме, че той бе също толкова каменист, стръмен и пуст, колкото наклона, който току-що бяхме изкачили с толкова труд. „Поне ще слизаме надолу“ помислих си аз и потрих бедните си прасци. Това трябваше да намали болката.
Така и стана. Поне в началото. Вместо това обаче ме заболяха бедрата.
Слънцето ни изгаряше. Гърбът ми бе съвсем подгизнал, а пръстите ми бяха схванати и потни от носенето на грубото вълнено одеяло. Някъде на половината път надолу по следващия склон вързопът се изплъзна от ръцете ми и чашите и чиниите се изсипаха на земята. На всичкото отгоре успях да изпусна чайника, докато се опитвах да спася вързопа, така че от водата ни остана само мокро петно на пътеката.
Потърках уморените си очи. Не стигаше горещината, ами бяхме останали и без вода. Никак не беше добре. Можеше да ни прилошее. А и никой не знаеше кога отново щяхме да стигнем до някакъв водоем или поток. Не можеше да се каже, че тук гъмжеше от бълбукащи извори и хладни горски езера.
Сезуан не ми се скара. Просто ми помогна да събера нещата и да наглася вързопа на гърба си. Но не искаше да продължи.
— Така не става, Дина — рече той. — Ще трябва да използвам флейтата.
— Как би ни помогнала тя? Тук няма жива душа.
— Може и да сме сами — рече той. — Но не е сигурно. Почакай и ще видим.
Той се огледа и посочи една туфа самокитка до пътеката.
— Седни там. И се преструвай, че те няма.
Погледнах неуверено високите виолетови цветя. „Самокитка — помислих си аз. — Отровна е.“ Но аз, разбира се, нямаше да я ям, просто щях да се скрия в нея. Ако изобщо бе възможно. Вярно бе, че растението стигаше до кръста, но не беше перфектното скривалище.
— Искаш да се скрия там? — попитах аз несигурно.
Той поклати глава.
— Няма да се криеш. Просто ще седнеш там и ще се преструваш, че те няма.
Звучеше някак тайнствено. Той преспокойно можеше да се скрие посред бял ден по този начин. „Хората виждат Сезуан само когато той им позволи“ — бе казала мама. Но аз не бях Сезуан.