— Просто седни — рече той. — И мълчи.
Това поне можех да го направя. Седнах в туфата цветя и оставих малките цветни мухички и златистокафявите пчели спокойно да летят около мен.
Не го видях да вади флейтата. Изведнъж чух музиката, силна и могъща, сурова като планината. Изобщо не бе като онзи път, когато свиреше за мен. Никакви рози и конски муцуни, вместо това се чуваше гръм и тромпети, сякаш звучеше сигнал, който приканяше войници да тръгнат на бой.
— Ела — крещеше флейтата. — Подчини се! — тоновете маршируваха над долината в стройни редици и на мен ми се прииска да поема с тях. Но флейтата не зовеше мен и аз останах седнала на мястото си, обградена от люшкащите се цветове на самокитката.
Нищо не се случи. Иззад високите скали не се появиха никакви мистериозни Сенки. А в интерес на истината и никакви разбойници. Всъщност никой не дойде.
Сезуан не се отказа веднага. Свири, докато по лицето му не изби пот. Но накрая свали флейтата от устата си.
— Може би наистина не е тук — промълви той.
Бавно се изправих. Съвсем се бях схванала от дългото неподвижно седене на едно място на земята.
— Ще продължим ли? — попитах аз.
— Ще ни се наложи.
Сезуан отново пъхна флейтата в колана си. Вдигнах вързопа си и го метнах на гръб. Отново поехме на път.
Той се появи на пътеката пред нас внезапно, сякаш изникна от нищото. Устата му бе отворена. Дишаше тежко и дълбоко като ранено животно.
Сърцето ми отиде в петите и аз отново изпуснах вързопа. Сезуан ми бе казал да не го гледам, но това никак не бе лесно. Избелялата му червена риза бе мокра от пот на гърдите, а косата му, която някога е била къса и добре вчесана, като тази на Сезуан, сега стърчеше във въздуха като петльов гребен. Цялата бе покрита с кал и пепел, така че беше трудно да различиш цвета й, но май бе черна, както си бях помислила, когато го зърнах за миг в кестеновото дърво до „Златния лебед“.
Защото беше той. Нямаше съмнение. Носеше със себе си дори дългия бастун. Стоеше и го стискаше здраво, но не знаех дали се подпираше на него или искаше да ни удари.
Без да промълви и дума, Сезуан извади флейтата. Очите на мъжа следяха всяко движение, но иначе стоеше съвсем неподвижен. Сезуан изсвири една кратка сигнална мелодия, сякаш подсвиркваше на куче. Бастунът падна на земята, а самият мъж — Сянката, както трябваше да го наричам, падна на колене в прахта пред краката на баща ми.
— Учителю — прошепна той. — Учителю…
Сезуан свали флейтата от устата си и погледна надолу към коленичилата фигура. Не можех да отгатна за какво си мислеше или какво изпитваше.
— Къде е магарето? — попита той, а гласът му бе толкова студен, че ми стана тъжно за мъжа на земята.
В началото Сянката не му отговори. Вместо това вдигна глава и ме погледна и аз вече със сигурност знаех какво чувстваше. Очите му бяха силно присвити от омраза.
— Малка змия — рече той, а гласът му прозвуча така, сякаш не го бе използвал от много дълго време. — Малка змия. Внимавай голямата змия да не те изяде.
Сърцето ми слезе в петите още един път. Току-що го бях съжалявала. Сега се страхувах от него. А и не ми харесваше името, което ми даде. Малката змия. Знаеше ли, че Сезуан ми бе баща?
— Къде е магарето? — повтори въпроса си Сезуан с още по-вледеняващ глас, ако това изобщо беше възможно.
— Избяга — изпя Сянката. — Избяга далеч, далеч, далеч.
Той се усмихна и аз успях да видя, че един от горните му зъби липсваше.
— Какво ще получи Сянката, ако го намери?
Мъжът погледна нагоре към Сезуан, а лицето му сияеше в очакване. Приличаше на дете, което знае, че дядо му крие нещо вкусно в торбичката си. А Сезуан явно много добре знаеше какво искаше Сянката.
— Един сън — рече той твърдо. — Заведи ни при магарето и ще ти подаря един сън.
Магарето бе завързано до един трънак половин миля по-надолу в долината. И дисагите ни бяха там, но съвсем празни. Сянката ги бе разрязал и вещите ни лежаха разпръснати из половината долина. Всичко, което можеше да се отвори, бе отворено, всичко, което можеше да се разкъса, бе раздрано. От питите бяха останали само трохи в прахта, а прахът, който бе пръснат като блестящ сняг по камъните, представляваше съдържанието на торбичката за сол на Сезуан. Аз клекнах на земята и се втренчих обезсърчено в унищожените ни вещи.