— Затова ли изглежда така? Защото му даде… прах за сънища?
Сезуан поклати глава.
— Не. Нали ти казах, че нямам. Един черен магьосник, който е достатъчно могъщ, няма нужда от прах за сънища. Но така започна всичко за Сянката. Така се объркаха нещата. Днес той е роб на сънищата, а не техен господар. Това… не е хубаво.
Погледнах в празните очи и полуотворената уста на Сянката. Не е хубаво. Да, човек спокойно можеше да каже така.
Сезуан вдигна бастуна на Сянката и го разгледа. След това го хвърли колкото се можеше по-надалеч. Той изписа безшумно дъга във въздуха и се приземи насред един храст орлови нокти малко по-надолу по планинския склон.
— Трябва да продължим — рече той. — Нека опитаме да го качим на магарето.
Щеше ми се да го оставим да лежи, където си беше. Но можеше да дойде някакво животно, дори вълк. А в състоянието, в което се намираше в момента, той не би могъл да се защити дори от една мравка. Сянката изобщо не помръдна, нито за да улесни Сезуан, нито за да му попречи, когато той го вдигна и се опита да го метне върху гърба на магарето.
— Ще трябва да ми помогнеш — каза баща ми. — Хвани китката му и започни да дърпаш, като го вдигна.
Погледнах Сянката с отвращение. Нямах ни най-малко желание да го докосвам. Той миришеше на кисело и мръсотия. По-лошо от магарето, което си миришеше на магаре. Но аз го хванах за ръката и задърпах, както ми бе казано. Нещо с кожата му не бе наред — по пръстите ми останаха люспи от нея, след като го пуснах. Аз изтрих длани в ризата си. Щеше ми се да бях намерила нещо друго, в което да ги избърша. Мисълта, че по мен имаше парченца от Сянката, бе достатъчно отвратителна.
Магарето се мърдаше нервно, а отпуснатото тяло на Сянката започна да се свлича надолу.
— Дръж здраво — нареди ми Сезуан раздразнено. — Трябва да намеря нещо, с което да го завържа.
Отново го хванах с отвращение, този път — колкото се може по-нагоре, за да не докосна тънката му слаба китка. Сезуан взе въжетата, които използвахме за юзди, и завърза тежкия товар върху гърба на магарето. Сякаш Сянката вече не бе човек, а неудобен безполезен багаж.
— Така — рече Сезуан и затегна последния възел. — Дали ще издържи?
Магарето присви уши назад и явно изобщо не бе щастливо. А сега, когато Сянката бе натоварен върху магарето, бяхме принудени да носим по-голямата част от вещите си, които той не бе унищожил, на ръка. Поне сега имахме мех.
Слънцето светеше толкова силно, че скалите бяха почти побелели. Един червен гущер се бе втренчил в нас с изцъклени очи. А иначе долината бе пуста.
— Ела — рече ми Сезуан. — Все някъде трябва да живеят хора.
Стомахът ми, който все още не бе получил нищо друго, освен вода, къркореше на гладно. Хора. Хляб. Може би дори малко козе сирене? Но какво щяхме да правим със Сянката? Нито един селянин нямаше да го приеме с отворени обятия под покрива си, независимо дали Сезуан му свиреше или не.
Твърде рано бях започнала да се притеснявам за това. Първо трябваше да намерим селянин.
Подкарах магарето и ние потеглихме. Бавно, защото Сянката бе тежък товар за дребното магаре. „Всичко с времето си“ ми бе казвала мама няколко пъти, когато поради една или друга причина бивах нетърпелива. Но до крепостта Сагис все още имаше много път, а точно в този момент имах чувството, че никога нямаше да стигнем.
Давин разказва
V. Крепостта
Змията
Лодката се плъзгаше по тъмната вода. Греблата разсичаха повърхността на езерото безшумно и внимателно. Чуваше се единствено дрънчене на ключове. Всички мълчаха. На носа стояха двама мъже с дълги копия и се взираха внимателно във водата. Това продължаваше вече час. За какво ли им трябваха копията? Не ни липсваха запаси. В краката им лежаха две прясно заклани агнета.
Над повърхността на езерото се носеше тънък слой мъгла. При всяко загребване на греблото този воал се разкъсваше за миг и можехме да видим черното водно огледало. Тук беше доста дълбоко. Ако човек изпуснеше нещо зад перилата, никога повече нямаше да го види.
Опитах се да се наглася така, че да не ме боли реброто, докато седя. Веригата ми задрънча и един от пазачите се обърна ядосано.
— Стой мирно — изсъска ми той. — Иначе може да използваме теб!
— За какво? — попитах аз, макар да знаех добре, че не биваше да го ядосвам.