Един от градските стражи скочи от лодката върху подвижния мост и подаде малък пергамент на един от учителите. Той го взе, без да каже нищо, и започна да чете.
— Мира, дъщеря на Антон Аврелиус. Зачислените в Дружеството Давин и Николас.
Той вдигна поглед и ни огледа, както човек оглежда коне за продан.
— Някои биват водени в крепостта Сагис за обучение, другите — за да изтърпят наказанието си. Но няма наказание, което да не представлява и своеобразен урок. А този, който приема обучението си с отворени сърце и душа, ще си тръгне оттук с гордо изправена глава като верен поданик на графа. Но този, който затваря сърцето си за учението, никога не ще напусне мрака.
Не разбрах какво искаше да каже с всичките тези думи. Какво имаше предвид с това, че наказанието е урок? Какво, по дяволите, си мислеше, че ще науча от окованите ръце и счупеното ми ребро? Но може би учителите винаги говореха така.
— Мира Аврелиус — продължи той. — Последвай учителя Аидан до Образователния дом.
Мира се вкопчи в Нико и не искаше да се пусне. Нико прошепна нещо в златистата й коса, но това не я успокои, и накрая един от пазачите загуби търпение, хвана я за ръката и я изскубна от сивата риза на Нико. Вдигна я, остави я на моста и я бутна към учителите, преди отново да успее да се хване.
Затаих дъх. Темпераментът на Мира бе много буен и ако тя започнеше сега да вика и да рита учителя Аидан по крака, както правеше с учителя Рубенс… дори не исках да си мисля за последиците.
Но Мира бе твърде уплашена, за да се държи, както правеше обикновено. Тя стоеше неподвижно със стичащи се по бузите сълзи, а когато учителят Аидан я хвана за ръката, тръгна с него притихнала, уплашена и скована като дървена кукла.
— Какво да правим със сивите? — попита един от крепостните стражи.
Другият учител погледна пергамента, който държеше в ръка. Там вероятно бяха описани всички ужасни престъпления, които с Нико бяхме извършили според тях.
— Отведете ги при Маша — рече той. — Веднага ще пречупи непокорството им.
Гладък гръб
Имаше една стълба, която се извиваше нагоре от пристана, през планината. Част от нея бе каменна, другата — дървена. Бе тясна вита стълба, която се извиваше сред странните разклонения на пещерата като вътрешността на охлювена черупка. Над главите ни летяха пискливи прилепи, бързи трепкащи сенки, отправили се на нощния си лов за насекоми. Много стъпала ни деляха от сърцето на крепостта Сагис, а реброто ме болеше все повече с всяка измината крачка.
Стълбата водеше до един тесен двор, заобиколен от високи стени. Над нас се извисяваха острите зъбци на крепостта, обсипана с бруствери, мостове и бойници. Виждах Мира и учителя Аидан доста по-напред. Бяха се отправили към една голяма черна врата, която бе толкова висока, че дори учителят Аидан изглеждаше малък на нейния фон. Мира приличаше по-скоро на непослушна мравка. В камъните над портата бе изсечено нещо — ясни, отчетливи букви, които лесно можеха да бъдат различени дори и от голямо разстояние. Там пишеше „Всичко е знание“ и това най-вероятно бе входът към Образователния дом. Мравчицата Мира хвърли един последен отчаян поглед назад, а Нико вдигна ръце, за да й помаха. Той искаше да я успокои, но оковите направиха жеста му някак зловещ.
Един от пазачите ме бутна по гърба.
— Размърдай се — рече ми той сърдито. — Нямаме цялата нощ на разположение.
Преведоха ни през още един двор, а после през малка вратичка в подножието на една кула. Мръсна стълба водеше надолу, към празна кръгла стая, чиито голи каменни стени бяха пресечени единствено от шест решетки. Капитанът почука на една от тях с дръжката на копието.
— Маша — извика той. — Ей, Маша, събуди се. Нося ти прясна храна за драконите.
Храна за драконите? Какво искаше да каже?
От мрака долетя шумолене. След това се появи един мъж. Той бе голобрад и плешив като яйце, но това не му придаваше нито детски, нито старчески вид. Даже напротив. По голите му гърди се виждаха множество белези, някои явно от камшик, други — от удари с нож или меч. Мъжът не бе особено висок, но бе жилест и силен, така че на човек хич не му се искаше да влезе в двубой с него.
— Пак ли — каза той просто. — Ерлан не може ли да ги поеме?