Стражът поклати глава.
— Не, за теб са. Заповед на учителя Вардос. Но ако не си съгласен, можеш да го обсъдиш с него.
Маша му отвърна без думи, с ръмжене. Пазачът се разсмя.
— И аз така си помислих — рече той и отвори решетката. — Насам, приятелчета. Чичо Маша ще се погрижи много добре за вас.
Стаята зад решетката бе дълга и тясна, почти тунел, а таванът й бе толкова нисък, че трябваше да си наведа главата. Изглежда в другия й край също имаше врата, но това не ни радваше особено. Пазачите освободиха ръцете ни. За сметка на това, оковаха краката ни с дълга верига — верига, към която бяха приковани и Маша, и други осмина затворници.
— Приятни сънища — каза един от пазачите с доста злорада усмивка. — Утре ви чака дълъг ден.
След това заключиха вратата и си тръгнаха, като взеха и факлите със себе си.
Дори в мрака човек не можеше да сбърка гласа на Маша — гърлен, дрезгав и суров.
— Винаги ми пращат бунтарите — рече той. — Непослушните. Инатливите. Защо?
Не казах нищо. Нито пък Нико. Но тоя явно говореше на мен, защото когато не му отвърнах, така дръпна веригата, че за малко да падна.
— Какво мислиш, гладък гръб? — повтори той.
— Нищо не мисля — казах му аз уморено.
— Нищо, така ли? Знаеш ли какво, така може би е най-добре. Защото горе, на светло, в крепостта се разпорежда графът. Но тук, долу, в мрака, тук аз съм крал. Крал Маша. Разбираш ли, гладък гръб?
Вече го мразех. Искаше ми се да му кажа да върви по дяволите. Но ребрата все още ме боляха ужасно и нямах нужда от повече удари.
— Разбираш ли?
— Да — казах с нежелание.
Явно това беше достатъчно. Гласът на Маша вече не звучеше толкова заплашително.
— Спете — рече той. — Трябва да съберете сили за утре. А ако ви се наложи да ходите до тоалетна през нощта, използвайте ето тази канавка. Постарайте се да не уцелите останалите.
Нямаше одеяла или какъвто и да било друг лукс. Само слой стара слама, по-тънък от този, който разстилах за конете вкъщи. Тя миришеше и със сигурност бе пълна с разни гадинки, но аз въпреки това легнах на нея. Цялото ми пребито тяло умираше за сън.
Сега, когато нямаше факли, в стаята бе тъмно като в рог, толкова тъмно, че нямаше значение дали имаш очи или не.
Чувах как останалите дишат. От време на време долавях звънтене, когато някой мръднеше и разклащаше веригата.
След малко долових и един друг звук. Съвсем лек шум от допир на метал и камък, бърз и ритмичен като ударите на крилата на нощна пеперуда в прозорец. Заслушах се, но не можех да разбера откъде идваше.
— Нико — прошепнах. — Ти ли шумиш?
— Какво? — гласът му звучеше някак странно задъхано.
— Този шум. Ти ли го издаваш?
— Извинявай — рече той и отново настъпи тишина.
След малко отново го чух. Този път обаче не казах нищо. Протегнах ръка и пипнах Нико за крака.
Той потръпна. Всъщност се разтрепери толкова силно, че веригата около глезена му се заудря в каменния под и отново започна да издава тихия звук — та-та-та-та-та.
Маша също го чу.
— Прекрати този спектакъл, гладък гръб — рече той ядосано. — Наистина ли вече толкова те е страх от мен?
Но Нико не се боеше от Маша.
А от тъмнината.
Знаех го благодарение на престоя ни в мазето на съда.
— Ще ти мине — прошепнах му. — Скоро ще свикнеш.
— Да — каза той. — Разбира се.
Във всеки случай се постара да не люлее веригата. Но не мисля, че спря да трепери.
— Какво е гладък гръб? — прошепна ми той.
Не знаех. За разлика от човека, който седеше до мен.
— Гладък гръб? — повтори той. — Това е човек, който все още не е бил бит с камшик.
Стените около крепостта Сагис бяха дебели и високи като планински склонове. Най-външната бе толкова широка в горната си част, че шест мъже преспокойно можеха да маршируват рамо до рамо по нея, без да докосват брустверите. В подножието й се намираше обиталището на драконите, което на места бе по-широко от дванадесет фута и бе обитавано от люспести дракони — човекоядци, като Дракановите в Дунарк. От стената, на която бяхме застанали, можех да видя как два лежат на скалите и се препичат на слънце. Дължината им от устата до опашката бе някъде около шест-седем метра.
Маша забеляза интереса ми.