— Внимавай да не паднеш долу, гладък гръб — промърмори той. — С удоволствие ще схрускат младо момче като теб.
Хвърлих му сърдит поглед. „Няма нужда да се притеснявам от драконите, ако падна — помислих си аз. — Твърде малко вероятно е да преживея падането.“
Отбранителните съоръжения на крепостта Сагис бяха най-непревземаемите, които някога бях виждал. Но това явно не бе достатъчно за граф Артос. Той беше заповядал външната стена да се вдигне още.
— Вие ще работите върху отсечката между Високата кула и Кулата на листата — рече баш майсторът. — Бригадата на Ерлан ще работи върху частта между Кулата на листата и Драконовата кула. Учителите искат да видят кой ще свърши пръв.
Думите му не бяха казани с особена интонация, но сред бригадата на Маша се разнесе нещо средно между въздишка и ръмжене. В мига, в който стражите освободиха краката им, нашите съкилийници се захванаха за работа, сякаш животът им зависеше от това. Никога преди не бях виждал мъже, които да се трудят толкова здраво и целеустремено.
— Ей ти, гладък гръб. Градил ли си преди? — попита ме Маша.
Поклатих глава. Бях работил с трион и чук, но никога не бях въртял мистрия.
— А ти?
— Не — рече Нико. — Никога.
— Е, тогава ще дялате камъни. Вървете с Герик, той ще ви покаже какво трябва да правите.
Каменните блокове за стената се изсичаха от скалата в една каменоломна зад Крепостта, на мястото, където отбранителните съоръжения се срещаха с планината и почти се сливаха с нея. Двамата с Нико трябваше да ги товарим на една малка количка, която наподобяваше шейна, и да ги теглим до отсечката от стената, върху която работеше бригадата на Маша. Май не изглеждаше толкова лошо, а и не срещнахме особени проблеми първия път. Но след десетата количка работата се превърна в мъчение. Ребрата толкова ме боляха, че впоследствие не можех да вървя изправен.
— Да спрем за малко — рече Нико, който беше забелязал, че се превивам все повече и повече.
Кимнах. Бях останал без дъх, за да мога да отговоря.
Докато стояхме на върха на стената до нашата количка и си поемахме въздух, видях две деца, които дотичаха в двора. И двете бяха много късо подстригани, точно като доносника Маркус. Едното бе със светла, другото — с тъмна коса. И двете носеха бели ризи, черни жилетки и сиви три — четвърти панталони. Явно принадлежаха към нещастниците, които бяха попаднали в Образователния дом. Изглежда се състезаваха и аз се зарадвах заради Мира. Бях си мислел, че обучението тук е свързано със седенето в прашни зали и запаметяването на безкрайни безсмислени стихчета, като това, което тя трябваше да научи за изпита. Но явно на децата им бе позволено да излизат за малко навън и да поиграят.
Как само бягаха. Краката им се носеха устремено напред, а ръцете им цепеха въздуха. Явно целта бе врата, където ги чакаше един учител. Когато минаха последния ъгъл, тъмнокосото момче успя да изпревари русото.
Изведнъж русокосото дете протегна ръка и дръпна другото за яката, така че то загуби равновесие и се спъна. Какъв подлец! Той мина пръв през вратата благодарение на нечестната си игра, но нима учителят нямаше да каже нищо за начина, по който момчето се бе сдобило с победата?
Явно не. Той сложи ръце на раменете му и го похвали или поне така изглеждаше отстрани, защото лицето му грейна като слънце и то се изпъчи гордо. Те отидоха заедно до следващия двор и изчезнаха в Образователния дом.
Тъмнокосото момче се бе изправило на крака. Бе одраскало коляното си и по пищяла му се стичаше тънка струйка кръв. Явно не беше разбрало какво се бе случило. Просто гледаше втренчено след учителя и русокосия си съученик. Изведнъж осъзнах, че това надбягване изобщо не беше игра. Лицето му бе замръзнало, парализирано и бледо от отчаяние. Сякаш целият свят бе рухнал.
— Децата никога не бива да изглеждат така — промърморих аз.
Нико проследи погледа ми.
— Мисля, че има доста нещастни деца в този дом — рече той горчиво. — Колкото по-бързо успеем да измъкнем Мира, толкова по-добре.
За малко да се разхиля. Стояхме тук, като две нещастни оковани кучета или работни магарета, които дори себе си не можеха да спасят, а той говореше за това как ще измъкнем Мира!
— Нека закараме количката до края, иначе Маша ще ни откъсне главите. Нямам нищо против да остана гладък гръб още известно време.
Но не Маша, а Герик бе забелязал кратката ни почивка.