Герик сви рамене.
— Ерлан решава. Или Маша, ако ние загубим.
Той потръпна. Явно бе получил своето при колоната.
— В някои бригади винаги пращат най-слабия — продължи Герик. — Защото от него по принцип има най-малко полза по време на работа. При Маша не е така. Той обикновено ни редува.
Това ме изненада. След първата ми среща с Маша бях останал с впечатление, че чувството му за справедливост не бе особено развито.
— И той самият ли? — попитах аз. — И той ли понася наказания?
Герик ме погледна студено.
— Случва се. Затова не си втълпявай разни неща, гладък гръб.
Това явно бяха обидни думи. Бяха казани със същата интонация, с която мъжът при колоната нарече момчето „ревльо“ и „женчо“. Явно тук хората понасяха наказанията си с гордост.
От десетте затворници в бригадата на Маша с Нико бяхме най-ниско в йерархията. Дори прегърбеният стар Виртус получаваше повече уважение, макар че той буквално пълзеше край стените и се прегърбваше още повече всеки път, когато в близост до него имаше стража. Виртус вечно си мърмореше нещо, някакво неясно стихче, което в началото ми се струваше съвсем безсмислено.
— Графовел, графовел, графовел.
Едва по-късно осъзнах, че всъщност искаше да каже „Графът е велик“. Май не бе съвсем наред с главата. А и за работник не ставаше. Ръцете му толкова трепереха, че не можеше да държи инструментите. Въпреки това никой от останалите не му се караше, дори Маша. А върху мен и Нико се изсипваше дъжд от ругатни всеки път, щом спирахме, за да си поемем дъх, но с Виртус не беше така.
Дори когато изпусна отвеса в бърлогата на драконите, та трябваше да молим стражите за нов и изгубихме сума ти време.
— За какво ни е този схванат в ръцете старчок — промърморих аз на Герик.
Той обаче се докачи.
— Внимавай какво говориш, момче! Нищо не знаеш, а Виртус не е по-стар от мен.
— Защо тогава изглежда така? — попитах аз и хвърлих поглед към треперещите му ръце и врата му, който бе извит като на гърбушко.
— Това не е твоя работа, гладък гръб — сопна ми се Герик. Но след малко добави: — И ти може да станеш такъв, ако загубим.
Не знаех дали искаше да ми внуши нещо или пък имаше друго предвид. Погледнах Виртус скришом още веднъж. Косата и брадата му бяха посребрени, а лицето му бе набръчкано. Но той наистина не бе старец, макар че се държеше като такъв.
— Какво ще направят, ако загубим? — попитах аз Маша по-късно. Какво бе това, заради което човек можеше да свърши като Виртус?
— Учителите ще ни измислят някаква весела игричка — рече Маша. — За да се научим да слушаме по-добре.
Очите му заблестяха от омраза, когато каза това. А като гледах как здраво се трудеше и ръчкаше бригадата, за да спечели, явно това не бе игра, в която щеше да ми се иска да участвам.
Така преминаха следващите четири дни. Мъчехме се със стената, докато слънцето грееше на небето. Когато то тръгваше да залязва, баш майсторът измерваше свършената от нас работа и отбелязваше цифрите на плочата. След това се отправяхме към Двора на наказанията. Първите три дни бригадата на Маша успяваше да се представи по-добре от тази на Ерлан, може би защото нашият участък бе по-близо до каменоломната. Всяка нощ ново момче от Образователния дом трябваше да нанася боя с камшик. Не всички се противяха като първото. Едно от тях доста се изсили, така че затворникът, когото бичуваше, застена силно при последния удар. Учителят похвали момчето за силата и омразата му към враговете на графа. А момчето засия от щастие и се изпъчи гордо заради похвалата. Направо можеше да ти се доповдига от гледката.
Четвъртия ден изгубихме.
— 24 фута и три четвърти — обяви баш майсторът. — Срещу пълни 26 за Ерлан.
Стомахът ми се сви. Случи се. Сега ние трябваше да подложим гръб за дневната равносметка. А аз бях твърдо убеден, че Маша щеше да избере мен или Нико. Крехкият ми гръб и без това бе напълно изтощен от работата и имах чувството, че ребрата ми никога нямаше да заздравеят. Не бях сигурен, че щях да мога да понеса ударите като мъж, без да викам, както правеха останалите затворници, с изключение на последния.
Мрачният поглед на Маша се спря първо на Нико, а после на мен. Лицето му бе напълно безизразно.
— Герик — рече той накрая, — днес ще си ти.
Мисля, че зяпнах от почуда. Бях напълно убеден, че ще избере някой от нас с гладките гърбове.