Герик не каза нищо. Просто кимна, сякаш точно това бе очаквал. Негов ред ли бе? Или пък бе сторил нещо, което не се бе понравило на Маша? Не знаех. Но Герик се остави да го завържат на колоната и понесе трите удара само с един приглушен стон. Докато след това вървяхме към дупката, той ми хвърли един твърд поглед, поглед, който казваше: „Ето така се прави. Ти ще можеш ли, гладък гръб?“
Не мисля, че Нико спа особено много тази нощ. Бях очаквал, че ще свикне малко от малко с тъмнината и вече няма да се страхува толкова. Но не стана така. Усещах го по дишането му — бе задъхано и неравномерно, като на куче, чиято каишка е твърде стегната. А понякога ни будеше всичките, като изведнъж започваше да вика и да размахва ръце, защото бе сънувал кошмар.
Останалите пленници не харесваха особено Нико, особено в началото. Начинът, по който говореше и по който ходеше, въпреки ужасните окови, го отличаваше от останалите. Издаваше, че бе „изискан“ или че поне някога е бил. Това и кошмарите му им даваха повод да му се подиграват и да го подкачат винаги, когато им се удадеше повод.
Той никога не им отвръщаше. Примиряваше се мълчаливо с всичките обиди и никога не налиташе на бой, когато някой го бутнеше или „случайно“ го шляпнеше с веригата. Ако бях на негово място, досега щях да съм си изпуснал нервите хиляда пъти, а понякога толкова се ядосвах заради него, че не издържах и им отвръщах със същите грозни обиди. Сутринта на петия ден, докато ни извеждаха, за да идем на работа, се сбих с Карле, един от останалите пленници. Всичко започна с това, че той пристъпи назад, когато Нико тръгна напред, така че Нико се спъна и падна по лице. Когато човек прекарва половината от денонощието прикован към една верига с девет други мъже, той се научава как да се движи, за да не пречи на останалите. Затова бях сигурен, че Карле го направи нарочно.
— Глупава свиня — промърморих тихо, така че стражите да не ме чуят.
Той ми хвърли бърз, злобен поглед.
— Аз ли съм виновен, че принц Бъзльо е непохватен? — сопна ми се той в отговор.
— Ти беше! Нарочно го направи!
— Мълчи, Давин — въздъхна Нико, който отново се бе изправил на крака. — Просто мълчи.
Карле се захили с хаплив високомерен смях. Явно си мислеше, че Нико ме караше да си мълча, защото го беше страх.
— Бъзльо — промърмори той. — Принц Бъзльо и неговият рицар Пеленаче. Каква двойка само!
И после спъна Нико отново.
Аз забравих за ребрата и бодящите ме ръце. Исках да изтрия високомерната усмивка от тъпата му физиономия, ако ще да беше последното, което щях да направя. А той беше точно зад мен и Нико във веригата, така че спокойно можех да го стигна. Юмрукът ми го уцели право в носа в израз на целия стаен гняв и той самият падна на земята.
Само че не остана дълго там. След миг отново се изправи на крака и тогава осъзнах, че изобщо не знаех как да се бия окован с веригата, която ти пречи да отстъпваш назад и да избягваш ударите, но която в същото време би могъл да използваш като оръжие, ако си достатъчно сръчен.
Стражите не се намесиха. Стояха, смееха се и гледаха как с Карле се опитвахме да се пребием почти до смърт. Или поне това целеше Карле, а аз бях зает да си пазя кожата. Накрая по някакъв начин се озовах на калния каменен под на килията с веригата, увита около врата и едната ми китка, докато Карле спокойно ме удряше в корема със свободната си лява ръка. Опитах се да свия крака, за да защитя нещастния си корем, но това не ми се удаде напълно заради оковите.
Маша ни спря. Не знам какво направи с Карле, но ударите изведнъж спряха и душещата ме верига бе свалена. Докато все още лежах и стенех на пода, Маша се наведе над мен. Той хвана горната ми устна с два пръста и стисна. Ужасно ме заболя и аз го хванах за китката с две ръце, за да се освободя. Щеше да ми е по-лесно да преместя пън.
— Кой ти е позволил да се биеш, гладък гръб? — попита ме той. — Ако днес загубим, защото ти и Карле сте твърде бавни, кого мислиш, че ще изпратя в Двора на наказанията?
Той ме пусна, но продължи да ме следи с поглед.
— Изправи се — рече ми. — И ако ти е останал поне малко здрав разум, днес ще работиш, както никога досега. И се надявай да спечелим.
— 28 фута — рече баш майсторът. — Срещу двадесет и осем и една четвърт за Ерлан.
Маша ме погледна. Очите му бяха толкова тъмни, че приличаха по-скоро на дупки.
— Предупредих те — рече той. След това кимна с глава към мен. — Ето този — каза той на стражите.