— Не — възрази изведнъж Нико. — Не и Давин. Той е… Нека да отида аз. Вземете мен вместо него. Той се сби заради мен.
Маша изсумтя презрително.
— Кой те пита теб, принц Бъзльо? Тук не решаваш ти. А и твоят ред ще дойде.
Аз се съпротивлявах, докато ме водеха към колоната. Но стражите го бяха правили стотици пъти преди и им отне само миг да ме изправят пред нея и да завържат ръцете ми. И ребрата, и насиненият ми корем ме заболяха, като ме увесиха така. С мъка извърнах глава, за да видя, кой щеше да размахва камшика днес.
Бе кльощаво малко момче, на не повече от десет години, и малко си отдъхнах. Едва ли такъв дребосък можеше да удря особено силно.
Учителят подхвана обичайните глупости за враговете на графа, за омразата, наказанието и силата. Момчето кимаше енергично, но когато се стигна до сериозната част, в началото не искаше да удря.
— Та той нищо не ми е сторил — рече момчето предпазливо.
— Той е враг на графа, Арил. Нима не мислиш, че заслужава наказанието си?
Арил запристъпя от крак на крак.
— Да — измънка той.
— Защо тогава не искаш да го накажеш? Не искаш ли да служиш на графа?
— Да… но…
— Но какво, Арил?
Момчето замълча за малко. Накрая каза следното, толкова тихо, че едва го чух:
— Мама казва… мама казва, че човек не бива да удря останалите.
Учителят остана безмълвен за миг. След това се наведе към момчето.
— Говорили сме за това и преди, Арил. Ти вече нямаш майка. Тази жена, която бе твоя майка, каква е тя?
— Враг на графа — прошепна Арил.
— И какво заслужи тя?
— Смърт.
— По-високо, Арил.
— Смърт!
— Браво. Удряй сега.
Арил удари. Езикът на камшика се стовари върху гърба ми и ми остави парещ белег. Стиснах зъби и зачаках следващия удар.
Такъв просто не последва. Момчето стоеше там и плачеше, сякаш него бяха бичували. То хвърли камшика и започна да плаче.
— Не искам. Не искам!
Независимо какво му говореше учителят, не успя да го накара да вземе камшика отново.
Накрая учителят хвана момчето за ръката и го отведе. А началник стражата посочи един от своите хора.
— Тогава ти ще трябва да го направиш, Бранд. Два удара, ако обичаш.
Бранд беше здравеняк. Той вдигна мълчаливо камшика и замахна с него един път във въздуха, така че той изсвистя. Ръката му бе толкова умела, че по гърба ми полазиха тръпки. Прииска ми се да извикам след момчето, да го накарам да се върне и да довърши започнатото. Внезапно осъзнах защо Антон от бригадата на Ерлан провокира колебаещото се момче първия ден, докато то накрая не му нанесе трите удара, които му се полагаха. Искаше ми се да бях проявил същото присъствие на духа и да бях постъпил така с Арил.
Бранд удари. Ударът разтресе цялото ми тяло. Главата ми се отметна назад толкова рязко, че брадичката ми се заби в колоната. По гърба ми сякаш плъзна огън.
Тогава последва и вторият удар и този път не можах да се сдържа. Изревах като крава, която жигосват. Имах чувството, че някой бе изрязал две дълбоки резки на гърба ми и бе излял в тях врящо олио. Гореше. Целият ми гръб гореше. По кръста ми се стече нещо топло. Трябваше да е кръв.
Опитах се да остана изправен, когато ме отвързаха, но краката не ме държаха и аз паднах на колене. Не разбирах как Герик бе съумял да си тръгне от колоната, сякаш трите удара от камшика не бяха по-страшни от ужилване на пчела. Не разбирах как той и останалите бяха успели да преглътнат виковете си, когато езикът на камшика се стоварваше върху тях. Да не би да бяха от камък? Или пък кожата на гърбовете им бе толкова загрубяла, че те не усещаха ударите като останалите хора?
Нико ме хвана за едната ръка, Маша за другата. Маша? Нима Маша ми помагаше?
— Хайде, момче — рече ми той. — Трябва малко да ни помогнеш. За съжаление не можем да те носим.
Някак си успях да се домъкна до нашата дупка, макар че бичуваният ми гръб ме болеше при всяка стъпка. Чух Маша да разговаря тихо с единия от стражите, докато аз паднах на колене в сламата, а после легнах по корем. Света Магда. Нима нещо наистина можеше да боли така. Само три удара. Два, всъщност, защото този на Арил не го усещах заради болката от двата удара на Бранд. Знаех, че някои хора биват осъждани на десет, дори на двайсет удара. Как оживяваха те? Никога повече нямаше да използвам камшик срещу кон или муле. Никога. Независимо колко инатливи биха били.