Ключът към мъдростта? Неволно погледнах към множеството ключове на стената. Дали бе някой от тях? До всеки ключ имаше нещо нарисувано, май бяха букви. Какво означаваше това?
В долната част на стената имаше решетка, същата като решетката на килията, зад която ни заключваха всяка вечер. Тази тук водеше към коридор в стената, който от своя страна излизаше в леговището на драконите, може би, за да могат да изведат зверовете в най-външния двор, ако на враговете им се удадеше да прехвърлят стената. Дали трябваше да открием ключа към тази врата?
— Най-важният ключ се намира в този ковчег — рече учителят Вардо и махна на двама ученици, които се появиха в двора, оставиха един голям ковчег и бързо си тръгнаха. — За да го получите, трябва да отговорите на един-единствен въпрос: Какъв е графът?
По устните му пробягна лека усмивка, сякаш бе много доволен от себе си и от урока, който ни бе подготвил. Той махна на стражите и на Герик.
— Започвайте.
Да започваме. Но как? С какво? Стражите вече се бяха заловили да спускат Герик надолу, към леговището на драконите.
Маша бе мрачен.
— Просто ще вземем ключовете — рече той. — Всичките. После ще ги пробваме един след друг.
Но ключовете бяха високо, някои от тях — ужасно високо, и на доста голямо разстояние един от друг. Само да ги стигнем, особено най-горните, бе доста рисковано.
— Няма време за това — възрази Нико. — Давин, помогни ми, по дяволите. Какъв е графът?
Какво искаше да каже? Откъде можех да знам? Въпреки това в съзнанието ми изникна нещо, нещо, свързано с Мира и с една глупава песничка за някакво странно семе.
— Та нали ти я научи на тази песен — изсъсках аз, докато се опитвах да си спомня думите. Кой е владетелят на страната? Граф Артос Драконис. Какъв е граф Артос? Блокирах. — Нико, трябва да си го повторил сто пъти!
— Не мога да мисля — отвърна ми той пребледнял. — Изобщо не мога да мисля.
Какъв е граф Артос? Какъв е граф Артос? Добър. Не.
Храбър, мъдър и справедлив.
Изведнъж се сетих.
— Храбър, мъдър и справедлив — казах аз. — Нико, това е.
— Да — рече ми той тихо. — Да. Маша, вземи ключа до X.
Маша се втренчи в него.
— До X? Да не ти приличам на писар? Момче, аз не мога да чета, по дяволите!
— Онзи там — рече Нико и посочи. — Първият отляво, третия пирон от горе на долу.
Този бе един от лесните, за щастие. Имрик се качи на раменете на Маша, свали ключа от пирона и го хвърли на Нико.
— Ето!
Нико го пъхна в ключалката на ковчега. Или поне пробва.
Не стана. Той ме погледна отчаяно.
— Не е този.
— Значи не е смел. Пробвай с мъдър.
Карле се покатери по стената и взе ключа до М, който за наш късмет също не бе нависоко.
— И този не става.
— Справедлив — рекох аз. — Учителят каза и това. Графът е справедлив.
„С“ беше доста нависоко, толкова нависоко, че Имрик трябваше да се покачи на раменете на Маша. Той ми хвърли ключа и аз се затичах към Нико с него. Ако не беше той… ако не беше той, тогава не знаех какво щяхме да правим.
Нико го пъхна в ключалката и се опита да го завърти.
Нищо не се случи.
— Не става. Не е този.
Аз паднах на колене. Искаше ми се да изтръгна ключа от ръцете на Нико. Трябваше да е този.
Погледът на Нико пробягна по стената, сякаш очакваше буквите да се съчетаят по някакъв начин и той да намери смисъл.
— Ето — рече Нико изведнъж. — Там има още едно „С“.
И наистина имаше. Този път се чу силно прекрасно щракване и Нико отвори капака.
Вътре в ковчега имаше още един ковчег. И той, разбира се, също бе заключен.
Нико и аз се спогледахме.
— Цялата дума — каза той. — Ще трябва да изпишем цялата дума. Ще успеем ли?
Аз и Нико бяхме единствените, които познаваха буквите. Ние насочвахме останалите кои ключове да вземат.
„С“, „П“, „Р“, „А“.
Ковчег в ковчега.
Някои от зрителите бяха започнали да се досещат какво правехме, най-вече тези, които можеха да четат. Хората там, горе, започнаха да си шушукат, а някои от благородниците, по-нискостоящите в йерархията, започнаха да ни подвикват, сякаш присъстваха на бой на петли.