На масата на графа
— Вечеря на масата на графа — рече Карле. — Това е доста голяма работа, нали?
Гласът му прозвуча някак странно. Наперено, но в същото време не съвсем гордо. Изобщо цялата бригада бе обхваната от необичайно настроение. Изпитвахме облекчение, че всички бяхме преживели урока на учителя Вардо, и разбира се — опиянение от това, че се бяхме справили и че всички ни бяха ръкопляскали. Изпълваше ни и странна тревога, че това не можеше да е истина, че имаше още нещо, и всички ние само чакахме капанът да хлопне.
— Сигурно говорят насериозно и наистина ще делим една маса с графа — прошепнах аз на Нико. — Как мислиш, дали може да те познае?
Нико поклати глава.
— Никога не ме е виждал преди — рече той. — Но ще бъде най-добре да не се набивам много-много на очи.
Часовете в тъмницата ми се точеха бавно. Мухите бръмчаха, а бълхите ни хапеха. Даже работата взе да ми липсва. Вътре бе прекалено тъмно дори по пладне, така че единственото, което можехме да правим, бе да разговаряме. Да си разкажем няколко истории. Да изпеем няколко мръсни песни или да спим, като Нико, на когото най-накрая му се удаде случай да си подремне през деня.
Следобед дойдоха да ни вземат, но не ни отведоха веднага в балната зала. Е, щом щяхме да стъпваме по толкова хубав под, то първо трябваше добре да се измием. Затова ни заведоха зад конюшните и ни заповядаха да се изтъркаме един друг със студена вода от помпата по средата на двора.
Това беше най-хубавото от цялата работа. Да съблечем отвратителните си дрипи, които съвсем се бяха втвърдили от пот, кир и мръсотията в килията, и да се изкъпем, така че кожата ни отново да стане мека и топла, а не твърда и люспеста като на влечуго. Дадоха ни само сапун, цели два калъпа, които се пенеха и ухаеха на цветя.
Маша ги подуши подозрително.
— На какво миришат? — попита той.
— Мисля, че на лавандула — отвърна му Нико.
Маша изсумтя.
— Мислех, че само дамите използват такива неща.
Нико поклати глава.
— Всички благородници го правят. Някои мъже употребяват дори розова вода и парфюмирано олио за коса.
— Така ли. Явно си доста запознат с това?
— Чувал съм — рече Нико бързо.
Когато поизсъхнахме малко, ни дадоха чисти ризи, като тези, които стражите носеха под бронята, и широки сиви ленени панталони, които напомняха на облеклото на Дружеството. Разбира се, никой нямаше да ни сбърка с благородници, особено след като отново ни оковаха, но все пак бяхме в по-добро състояние от преди. Дори гърбът не ме болеше толкова и за първи път след като ме бяха пребили можех да си поема въздух, без да почувствам ребрата си.
Шестима мъже от личната охрана на графа ни придружиха до графския двор, който се намираше най-навътре в крепостта и през една колонада ни въведоха в балната зала. Все още нямаше никой друг, а слугите не бяха приключили с подреждането на масите, но едва ли някои от другите гости трябваше да бъдат оковани преди да седнат.
— Спокойно можеха да махнат гадните окови поне за една вечер — мърмореше Герик. — Тук така или иначе гъмжи от стражи.
— Сигурно се страхуват, че ще се нахвърлим върху графа — добави Имрик.
— Да, или върху дамите — захили се Карле.
Но когато другите гости започнаха да пристигат, смехът му секна. Повечето се правеха, че не ни забелязват, а останалите ни гледаха втренчено.
— Зяпат ни, сякаш сме животни в менажерия — продума Имрик тихо.
— Игнорирай ги — посъветва го Нико.
— Кво?
— Игнорирай ги. Прави се, че не ги виждаш.
— Сега да не вземеш да ми говориш изтънчено? Ти не струваш нито стотинка повече от нас, друже.
— Не съм и твърдял друго — рече му Нико. — Никога.
Имрик се намръщи, но всъщност не на Нико се сърдеше. Просто единствено на него можеше да си го изкара.
Изведнъж някъде зад нас, откъм така наречения балкон, се разнесе силна музика на тромпети и всички гости бързо се изправиха. Дори и ние, макар и на стражите да им се наложи да побутнат и да смъмрят този-онзи от бригадата. Една врата в другата част на залата се отвори и глашатай в драконова ливрея огласи: