— Негово величество граф Артос Драконис Справедливия!
Аз протегнах врат. Бях любопитен да видя граф Артос, който бе разделил семейството ни и бе оковал мен и Нико във вериги. Бях чувал, че бе над деветдесетгодишен, но във всеки случай можеше да ходи сам и осанката му бе горда и величествена. Всъщност изобщо не приличаше на някакъв старец. Брадата му бе въгленово черна, а на главата си носеше шапка, която малко приличаше на тези на учителите, с изключение на това, че неговата бе яркочервена и богато украсена със златни нишки и малки скъпоценни камъчета, които проблясваха, когато завъртеше глава. Брадата му явно бе боядисана. Но кожата му бе… да, тя бе почти толкова гладка, колкото моята собствена, само че бе някак странно застинала, като на мъртвец. Като черупка. Гладка като яйце. Изведнъж осъзнах, че бе точно като тази на учителите. Той и Вардо можеха да бъдат баща и син. Или братя. Излюпени от едно и също яйце.
Глашатаят обаче все още не бе свършил.
— Дъщерята на графа и скъп гост, нейно височество мадам Лизеа — извика той и веднага след графа влезе жена, облечена в дълги сини копринени поли и с мрежа от перли върху черната си като нощта коса. Над едното й око имаше бял кичур, сякаш нарочно оставен така. Но едва ли лицето й нарочно бе толкова слабо, че да прилича на череп, покрит с тънък слой кожа.
Дина я бе нарекла Призрачната дама. Майката на Дракан.
Която без съмнение много добре познаваше Нико.
Нямаше къде да избягаме. Дори не можехме да станем от масата. Бяхме приковани към Маша и останалите, които от своя страна бяха завързани за тежката дъбова маса, край която седяхме. Единственото, което Нико можеше да стори, бе да склони глава и да се надява, че дама Лизеа бе от онези, които ни игнорираха, а не от онези, които ни зяпаха. Слава богу, оказа се, че не бяха възприели идеята да седим на една маса с графа в пряк смисъл. Граф Артос и дама Лизеа се настаниха доста далеч от нашия ъгъл на балната зала.
— Какво ще правим, ако те види? — прошепнах аз на Нико.
— Нищо — рече ми Нико. — Особено ти. Чуваш ли? Няма смисъл и на двамата да ни отсекат главите.
Явно нямаше съмнение как щяха да постъпят с него, ако Лизеа го познаеше.
Тромпетите прозвучаха отново, след което бе поднесено и първото ястие. Бе камбала с някакъв бял сос. Карле взе парче от рибата с пръсти и точно щеше да го пъхне в устата си, когато пазачът зад него го перна с ръка и изсъска:
— Не сега! — сякаш бе гувернантка, оставена да учи невъзпитаните деца на добри маниери.
Един учител — дали не бе Вардо — който стоеше точно зад стола на графа, пристъпи крачка напред.
— Нека всички да благодарим на графа за вечерята, която той е така добър да ни поднесе, и да се надяваме, че тя ще подсили телата ни и ще укрепи духа ни, та да можем да му служим по-добре. За графа!
— За графа! — проехтя цялата зала. Сякаш всички останали, освен нас, се състезаваха кой може да извика по-силно.
Чак след това Карле получи разрешение да опита рибата си.
Нико седеше наведен над чинията си и ровеше в бялото месо с вилица. Той бе пуснал брада, след като заживя в Хьойландет, а точно в този момент тя бе по-дълга от обикновено. Дали това бе достатъчно, за да прикрие истинската му самоличност? Не ми се вярваше. Въпреки всичко приличаше на себе си.
Аз отхапах малко от камбалата. Имаше силен кисел вкус. Може би лимон от оранжериите на графа. Устата ми бе толкова пресъхнала, че ми бе трудно да преглътна храната, но щеше да се набие на очи, ако не ядях. Останалите затворници поглъщаха храната, сякаш никога преди не бяха опитвали такова ястие. А и вероятно не бяха. Не и през годините и месеците, които бяха прекарали в тъмниците на крепостта Сагис.
Нови фанфарни тромпети. Хората по масите около нас оставиха ножовете и вилиците и замлъкнаха. Графът се бе изправил. Той наклони леко глава, докато наблюдаваше събралите се гости. Така, с шапката отгоре, ми приличаше на граблива птица. На сокол или орел. Сетне каза:
— Днес сред нас има необичайни гости — мъже, които сутринта седяха в най-дълбоката килия на крепостта, сега са поканени на празнична вечеря сред коприна и кадифе. Те се поучиха. Нека и останалите се поучат. Низшият може да се издигне. Благородникът може да се принизи, ако такава е волята на графа!
Настъпи пълно мълчание. Мисля, че гостите не смееха да си поемат дъх. Нямаше съмнение, че това бе предупреждение към тях. Не биваше да се чувстват в безопасност. Трябваше само да ни погледнат, за да разберат какво ги очакваше, ако разгневяха своя граф.