Граф Артос ни гледа дълго.
— Оковете ги отново — рече той накрая. — После ги отведете в съда и извикайте палача.
Чакахме дълго в съда, докато граф Артос се навечеря. Той не бе от тези, които бързаха, а и с окови на краката, вериги и четирима стражи нямаше къде да избягаме.
Най-накрая дойде, следван от учителя Вардо и четирима пазачи. Явно дори в собствения му дом го охраняваха така добре, както охраняваха пленниците му.
Той седна на един стол с висока облегалка, който много приличаше на трон, и се загледа в мен и Нико, сякаш бяхме загадка, която трябваше да разреши.
— Сине на Ебнезер Рауенс — продума най-сетне графът. — Какво правиш тук?
Нико се поклони доколкото му позволяваше веригата.
— Нищо лошо — рече той. — А и не знаех, че между моя род и рода на Драконис съществува вражда.
Графът изсумтя леко с царствените си ноздри.
— Къде са хората ти?
— Хора? Аз нямам хора.
— Не се опитвай да ме заблудиш. Знам, че височайшият син на моята дъщеря среща съпротива по време на управлението си. Чувал съм за засади, за кражба на оръжие и за шпионаж. Кой може да е виновникът за това, освен твоите хора?
Нико сведе леко глава.
— Знам, че тези постъпки се извършват в мое име. Но аз нямам свои хора и не желая да имам.
Графът се усмихна с леко недоверие. Нико да не иска да има хора под своя команда — това бе твърде дръзка мисъл за някого, който властваше със здрава ръка вече цял един човешки живот.
— Палачът тръгнал ли е насам? — попита той едного от стражите.
— Не още, графе.
— Защо не е?
Стражът изглеждаше притеснен.
— Той… той често прекалява с пиенето, Ваше височество. Може би им е трудно да го свестят.
— Ясно. Тогава явно трябва да си намеря друг палач. Отбележи си, Вардо.
Вардо кимна.
— Както заповяда графът.
— Да не би графът да възнамерява да ме обезглави? — попита Нико.
Гласът му прозвуча съвсем обичайно, сякаш го питаше какво възнамеряваше да закуси или му задаваше някакъв друг съвсем обикновен въпрос. Недоумявах как успяваше да се владее така. Но всъщност Нико в момента разкриваше една своя страна, която не бях свикнал да виждам. Вежлива студенина и самоконтрол. Може би така се държаха благородниците. Може би човек се научаваше на тези маниери, ако бе графски син.
— Може би — рече граф Артос. — Може би. Но аз съм пестелив човек, млади Рауенс. Не изхвърлям нищо, от което мога да имам полза.
Внезапно вратата се отвори толкова рязко, че стражите на графа посегнаха към мечовете си. Но на прага нямаше непознати врагове. Там бе дама Лизеа, собствената дъщеря на графа. Тя погледна студено Нико и мен.
— Не са ли мъртви вече? — попита тя. — Не мислех, че баща ми е толкова нерешителен.
Явно на графа не му хареса да бъде прекъсван.
— Дъщеря ми е доста припряна — обърна се той към учителя Вардо. — Понякога толкова припряна, че поведението й е направо безсрамно.
— Татко! — възкликна дама Лизеа възмутено. — Не съм заслужила подобно изказване!
— Нима? Ако бе малко по-търпелива, скъпа дъще, и бе сключила брак преди да легнеш в брачното ложе, то сега синът ти щеше да е законен наследник на Дунарк, а родът на Дракона щеше да си спести доста срам!
Дама Лизеа заби в баща си режещ като острие на меч поглед. Тя дълго остана мълчалива и бе ясно, че се бореше да запази самообладание. Накрая с треперещ глас промълви:
— Синът ми е на път да подчини цялата западна част на Скай Сагис. Властта на негово величество графа се разпростира основно на изток. Би трябвало да подадете ръка на моя син, вместо да хулите името му. Предоставете му средствата, от които се нуждае, и родът на Дракона ще властва над цялата Скай Сагис.
— Да, усърдието никому не би навредило — рече граф Артос сухо. — Но защо да оказвам подкрепа на един самозванец, който не е господар дори в собствения си дом?
— Той е твоя кръв!
— Той е копеле, което дори собственият му баща отказа да признае.
— Татко!
— Нима не това е причината собствените му хора да вдигат оръжие срещу него? Да, дъще, знам за съпротивата, за която предпочиташ да мълчиш. Чувал съм за кражбата на оръжие и засадите, и за умелите бойци, които се уволняват, за да му служат.