Каменни лица, разбира се, не че си мислех, че са живи, но все пак изтръпнах. Всички до едно бяха с разтворени усти, като бездънни черни дупки. Аз се забързах леко. Дали те бяха шептящите?
В другия край на аркадата имаше врата. Натиснах дръжката за всеки случай, но и тя бе заключена и също толкова здрава като тази, през която бяхме минали. Нямаше прозорци. Никакъв път за бягство. Учителят бе прав, като каза, че тук не ни бяха нужни вериги. Поне не бе някоя мрачна, влажна, пълна с плъхове килия. Можеше да е много по-зле.
Нико гледаше каменните лица около нас.
— Те ни наблюдават — рече той. — През цялото време.
Гласът му прозвуча някак странно и протяжно под високия свод.
Ни… ни… ни…
Целия… целия… злия…
— Наблюдават? — повторих аз. — Струва ми се, че викат.
Думите ми отново отекнаха и се смесиха с тези на Нико.
Викат… викат… идиот…
Викат… злия… идиот… злия…
Изтръпнах. Не ме интересуваше дали ехото ми шептеше. Нямах желание да говоря повече.
Намерих едно място, където можех да седна, без да се настаня върху някое лице, и се отпуснах уморено до стената. След това веднага се изправих на крака. Щом докоснах стената, се чу някакво странно жужене и шумолене. Сякаш беше жива. Не като човек, може би, но като гора или като… като нещо друго, нещо магично. Какво беше това място? Макар с Нико да бяхме мълчали известно време, не бе тихо. Чуваше се шумолене, шепот, свистене… Дали през всички тези отворени усти не повяваше някакъв вятър, подобно на дъх? Може би виковете им не бяха така безшумни, както си мислех отначало.
Нико се обърна рязко и се втренчи в мен.
— Каза ли нещо?
— Гък не съм казал.
Погледът му бе измъчен.
— Извинявай. Помислих, че…
Помислих… помислих…
Вина… вина… вина…
Нико не довърши изречението. Така и не разбрах какво си бе помислил.
Вина… вина… вина… — шептеше ехото. Изведнъж и на мен ми се стори, че чух нещо, нещо различно от кънтежа на собствените ни думи.
Зъл… зъл… зъл
Лош… лош… лош
Веднага се изправих. Малкото шум, който вдигнах, проехтя през аркадата и се върна отново при мен, като създаде усещане, че не един, а стотици невидими хора бяха мръднали, че стотици чифта обуща бяха изскърцали по каменния под, че стотици ръкави на ризи бяха погладили стената. Зъл… зъл…
Лош… лош…
Някой шептеше. Погледнах лицата, но не ми се вярваше, че усти, изсечени в камък, можеха да говорят като живи хора. Каменните маски продължаваха да ме гледат втренчено. Навлажних напуканите си устни. Те наистина ни наблюдаваха. В някои от празните очи проблясваше светлина. Не, не вярвах да бе истина, но…
… малък… лош…
… страхлив… зъл…
… зъл… зъл… зъл…
Обвинителният шепот не стихваше. Откъде ли идваше?
— Има ли някой?
… някой… някой… зъл… някой зъл…
… някой убиец…
Прозвуча съвсем тихо, почти безшумно, но аз го чух. Някой убиец. Имаше ли тук убиец?
— Не съм…
Успях да спра, преди да изрека последната дума. Нямах ни най-малкото желание да слушам как стените шептят убиец убиец убиец през следващия час.
Стоях там, съвсем прав и скован, като кон, който е надушил кръв. Сърцето ми препускаше и макар тялото ми да крещеше за малко почивка, не исках да седна отново.
— Мълчи! — извика Нико изведнъж, високо и отчаяно, така че аз подскочих като изплашено дете.
… мълчи… — шепнеха стените.
… мълчи… мълчи… мълчи…
… мълчалив и мъртъв… така мълчалив и мъртъв… мъртъв… мъртъв… мъртъв
Стори ми се, че едно от каменните лица се превърна в човешко, в лице на човек, когото познавах. Виждах лика на Валдраку, гаснещите му очи, прерязаното му гърло и бликащата кръв.
— Не!
Не можах да се сдържа. Ехото подхвана думите ми, обърна ги и ми ги върна.
… не… не…
… ти… ти… ти…
… ти, който си убиец…
… страхливец… страхливец…
Притиснах кокалчетата на пръстите си към зъбите, за да не кажа нещо, за да не изкрещя и заглуша обвиненията с яростни викове. Валдарку се бе втренчил в мен, а кръвта се стичаше от прорязания му врат. Аз затворих очи и пристъпих крачка назад, но когато отново ги отворих, той все още бе там, сега на друго място, виждах го в четири лица, в пет… Стотици Валдраковци ме гледаха със застиналите си мъртви очи, като очите на заклано прасе. Аз бях, аз го убих, бях му прерязал гърлото в гръб, докато пълзеше в калта, бях го заклал, както се коли свиня. Убиец. Страхливец. Малък и зъл.