… чест… чест… няма чест…
Вратата непрекъснато се отваряше. В залата кънтяха стъпки.
— Давин? — една ръка докосна рамото ми.
Това, разбира се, бе Нико. Лицето му бе все още бледо, а от едното му око се стичаше нещо.
— Нико.
Приседнах, но отново се отпуснах. Коремът ме болеше твърде силно.
— Боли ли те?
… боли… зъл… зъл…
Естествено, че ме болеше, но аз поклатих глава, защото не беше толкова лошо. Всъщност бях благодарен за болката, защото тя отвличаше вниманието ми от непрестанния шепот на гласовете. Но лицата на стената зад Нико вече бяха започнали да се променят. Те ме гледаха втренчено, подигравателно и с омраза. В тъмните им дъна проблясваше светлина, студена като ненавистта, която таяха.
… страхливец… — шептяха те, — … страхливец… лош… убиец…
Очите на Валдраку ме гледаха. Кръвта се стичаше от гърлото му.
Обърнах се към Нико, единственото лице, за което бях сигурен, че бе живо. Той се бе превил от умора, бе обвил тялото си с ръце и бе пъхнал дланите под мишниците си.
— И сега ли има кръв по ръцете ти? — попитах аз.
Той кимна.
— Виждам я през цялото време.
— Защо?
— В Дунарк… в тъмницата. Имах кръв по ръцете и по дрехите. Кръвта на баща ми, на Адела и на малкия Биан. Не ми позволяваха да се измия. Не и преди Дина да дойде и да ги принуди. Прекарах почти цяло денонощие с кръвта на мъртвото ми семейство по ръцете ми.
Спомних си как веднъж хвърлих към него мъртъв заек. Чак сега разбрах защо така бързаше да се измие.
— Не ти ги уби — казах му аз.
… мъртви… мъртви… мъртви…
… уби…
— Давин, мълчи.
… тих… тих… тих… тих и мъртъв… тих и мъртъв…
— Но това е истината — казах аз високо, за да заглуша Шептящите. — Дракан беше!
— Но аз го направих възможно! Ако не бях…
Той млъкна.
… бях… бях… бях… — шептяха стените.
— Когато брат ми умря, обещах на Адела, че винаги ще може да ме потърси. Че ще се грижа за нея. Но къде бях аз, докато Дракан ги убиваше? Смъртно пиян в стаята си. Или в нейната. Дори това не знам. Не разбираш ли, че аз съм отговорен за смъртта им? — той бе започнал да вика.
Смъртта им, смъртта им, смъртта им — думите ехтяха из стаята, толкова високо, че за миг заглушиха подигравателния шепот на гласовете.
— Ти поне не си разсякъл някого в гръб — изръмжах аз с горчивина.
… в гръб… страхлив и в гръб…
… разсякъл… разсякъл… в гръб…
Нико стоеше с леко наведена глава, почти като граф Артос. Той слушаше, но не бях сигурен, че чува същото като мен.
— Мисля, че е най-добре да спрем да говорим — рече той накрая.
Кимнах, но стените продължиха да шептят каквото си знаеха:
… повече… повече… вече не е жив…
Лош. Лош убиец. Страхлив и лош. Дали гласът звучеше в главата ми или идваше отвън? Не виждах единствено лицето на Валдраку. Мъртви очи се взираха в мен от мъртви лица, понякога това бяха лицата на мама, на Мели или на Дина. В един момент ми хрумна, че сам можех да си причиня загубата на съзнание. Ако ударех главата си достатъчно силно в пода…
Не се получи. Само дето ме заболя още повече от преди. Гърлото ми бе толкова сухо, сякаш бях викал часове наред. А шепотът на гласовете не заглъхваше. Даже напротив. Жужеше още по-силно в главата ми с думите:
… зъл… лош и страхлив…
Само да можех да заспя. Но щом затворех очи, виждах още по-ужасни неща, отколкото като ги държах отворени.
Нико ме разтърси.
— Давин. Виж!
Той държеше нещо пред мен. Една… една кукла, както изглеждаше, направена от парцали и конци, а очите и устата й бяха неумело нарисувани с въглен.
— Беше ето зад тази колона.
Очите му вече не бяха замислени и виновни. Те искряха от ярост.
Не разбирах напълно гнева му.
— Не осъзнаваш ли какво означава това? — попита ме той.
Поклатих леко глава. Какво ли значение имаше какво мислех аз. Един злодей.
… лош… лош… лош…
— Те причиняват това и на децата!
Навлажних устни, или поне се опитах. Имах чувството, че дори слюнка не ми бе останала.
— Жалко — казах аз дрезгаво.
… жалко… жалко… жалко
— Давин, не бива да им позволяваме да победят.
Погледнах Нико. Кръвта се стичаше от гърлото му. Как успяваше да говори с прерязано гърло? Затворих очи. После отново ги отворих. Кръвта все още беше там.