Облегнах се на стената до прозореца. Навън се виждаха крепостните стени и стръмните скали. Луната осветяваше острите им зъбери и тъмната вода далеч под мен. Ако се хвърлех долу, щеше да настъпи тишина. Гласовете щяха да изчезнат. Всичко щеше да изчезне. Но прозорецът бе твърде малък, за да успея да се промуша през него.
Настъпи утро. Бях прекарал нощта до прозореца и наблюдавах разпукването на ясната и светла зора, от първите крехки медни лъчи до изгряването на бялото слънце. Отвън се носеше приятен аромат на морски бриз и напечени скали. От време на време задрямвах, както си стоях облегнат на стената. Но не успях да се унеса в дълбок и спокоен сън.
В далечината чувах как търговците съобщават при портата какви стоки карат, чувах перачките, които се шегуваха една с друга и се присмиваха на сина на едната и дъщерята на другата и на нощните им подвизи. Бе толкова странно, че всичко си продължаваше постарому. Че светът навън бе съвсем обикновен, погълнат от ежедневието и изпълнен с хора, които се чудеха какво да приготвят за вечеря и какво биха могли да получат срещу два чувала овес и количка шведска ряпа. А аз седях тук, непознат дори за самия себе си, пък Нико вероятно лежеше на пода в Залата на шепота, докато всеки шепот го подлудяваше все повече и повече.
Вратата се отвори. В коридора отвън стоеше учителят Вардо, придружен от двамата пазачи, които ме бяха завлекли до залата на шепота последния път.
— Ела тук, синко — рече той.
Дали ако се подчинях, щях да се отърва от шептящите? Дали отново щеше да ми даде вода?
— Учителю — прошепнах с дрезгав глас. — Толкова съм жаден.
— Знам — отвърна ми той. — Скоро ще ти дадем да пиеш. Ако си смел и послушен и следваш волята на графа.
Смел. Никога повече нямаше да мога да бъда смел. Сърцето ми се сви. Какво ли щеше да поиска от мен графът?
Преведоха ме през крепостта, надолу по стълбите, до пристана, където бяхме слезли първата нощ. Слънчевите лъчи препускаха навън от пещерата по морските вълни, а над главите ни като чепки черни мъхести плодове висяха прилепи.
По стълбата слязоха още двама пазачи с Нико помежду им. Очите му шареха из пещерата — между мен, завързаните край моста лодки и учителя Вардо. Стори ми се, че в погледа му имаше упрек, и аз извърнах глава. Страхлив. Лош. Да, не беше нужно да го казва. Много добре знаех какво си мислеше.
Усетих давеща горчивина, студен яд, който ме обзе бавно, като влечуго. За кого се мислеше той? Кой му даваше право да ме гледа така, толкова надменно и осъдително? И то само защото ме бе видял да целувам герба на дракона. Какво толкова ужасно имаше? Това бе най-умното, което можех да сторя при така сложените обстоятелства. Само глупците страдаха излишно. Глупците като Нико.
Учителят Вардо постави облечената си в черна ръкавица длан върху ръката ми. Тази с герба на дракона.
— Погледни ме, синко — рече той тихо и аз се сетих изведнъж за мама.
Това ме разтърси — какво общо би могъл да има учителят Вардо с Жрица на срама?
Може би повече, отколкото предполагах. Във всеки случай думите му ме накараха да вдигна глава и да срещна погледа му, въпреки че не исках.
— Какво желаеш най-силно в момента? — попита ме той.
— Вода — изпуснах се, без да се замисля. Толкова бях жаден. — И сън.
Учителят Вардо кимна, сякаш това бе най-правилният отговор. Отдъхнах си. Не бях сбъркал.
— Мога да ти дам и двете — рече ми той.
След това отиде до Нико и постави длан и на неговата ръка.
— Погледни ме, Никодемус.
Нико се забави повече от мен. Но накрая и той вдигна глава и срещна погледа на учителя.
— Какво желаеш най-силно в момента? — попита го Вардо.
Нико го гледаше мълчаливо известно време. А когато най-накрая проговори, в гласа му се усещаше непокорство.
— Свобода — рече той и погледна към отвора на пещерата и синеещия се въздух навън.
— Не — рече учителят Вардо. — Пожелай си нещо друго.
Нико просто поклати глава. Вардо сбърчи вежди.
— Никодемус, трябва да знаеш, че добрият граф ми даде правото да изпълня по едно ваше желание. Нима трябва да пропилееш този шанс заради ината си?
Нико изгледа изпитателно учителя Вардо.
— Добре — рече той накрая. — Искам да освободите Мира.
— Мира? Дъщерята на Аврелиус?