— Да. Ако графът наистина е толкова добър, то тогава ще позволи на Мира да се прибере при родителите си.
Учителят Вардо наблюдаваше Нико дълго време. След това кимна.
— Прекрасно. Това е по силите ми. Ако го заслужиш.
Той повиши глас, за да се увери, че и двамата го чуваме ясно.
— Графът иска да изпита вашата вярност, смелост и издръжливост. Във водата тук е скрит един златен бокал, безценно съкровище. Ще изпълня желанието на този от вас, който го извади от дълбините и го постави в ръката ми. Този, който се провали…, ще се върне в Залата на шепота, докато не се научи да слуша по-добре.
Вардо кимна на пазачите и те ни пуснаха.
— Започнете — нареди учителят Вардо.
Нико стигна до пристана с три крачки. Бях съвсем малко по-бавен от него. И двамата се хвърлихме във водата толкова бързо, сякаш щяхме да спасяваме удавник.
Водата беше студена. Даже повече от студена. Студът ме парализира за миг и се уплаших, че сърцето ми ще спре. Но Нико вече бе започнал да се гмурка. А ако не откриех бокала преди него, щяха отново да ме завлекат до Залата на шепота и да ме оставят там, докато съвсем полудея или не открия начин да се самоубия.
Аз си поех дълбоко дъх и се гмурнах. Водата бе дълбока и кристална като лед. Там долу имаше един бяло-зелен свят, планини от скални върхове, редуващи се с дълбоки долини, тъмни като нощта. Видях Нико малко по-надалече от мен. Плуваше стремително надолу, а от дрехите и косата му се издигаха малки мехурчета, които се носеха към повърхността като сияйна струйка дим.
Не виждах никакъв бокал. Кръвта бучеше в ушите ми. Трябваше да си поема въздух. Но Нико все още не смяташе да се връща. Ако откриеше бокала преди мен…
Отчаяно загребах още един път, но ръцете отказаха да ми се подчиняват, а дробовете пареха в гърдите ми, сякаш горяха. Не издържах повече. Ако останех още малко тук, долу, щях да се удавя. Устремих се към повърхността и се отпуснах по течението в продължение на няколко мига, като поемах големи глътки въздух. След това отново се гмурнах.
Сянка във водата, движение… Нико мина покрай мен по пътя си към повърхността. Дали го бе открил? Не. Ръцете му бяха празни. Все още не бе открил бокала. Заплувах надолу, все по-навън към отвора на пещерата. Подводните скали бяха груби и остри като резци. Когато ръката ми се тръкна в една от тях, тя разкъса кожата ми и водата се оцвети в червено от тънката струйка кръв. Дали змията можеше да я надуши? И дали някога влизаше в пещерата? Не, защо ли изобщо си го помислих.
Там. Златен отблясък. Спуснах се надолу, без да ме интересува, че се ударих в още една скала, така че и панталоните и коляното ми се раздраха. Дали не бе… — не. Метал, но не и бокал. Май бе катарама от обувка или колан. Не се и опитах да си представя как бе попаднала тук. Или къде беше сега притежателят й? Може би в корема на змията?
Въздух. Трябваше отново да се изкача. Но къде бе повърхността. Обзе ме паника. Вода, мрак, скали… светлина. Оттук. Нагоре.
— Хррр… хррррррррррррррррррррр… хррррррррр — въздухът изпълваше и напускаше дробовете ми със свистене, а солената вода пареше гърлото ми — бях вдишал прекалено рано. Кашлях, плюех и сумтях. Да вървят по дяволите граф Артос и проклетия му бокал. Ръцете и краката ми бяха схванати, а гърдите ме боляха. Но ако не го откриех… Ако не го откриех… щеше да е по-добре да ме изяде змията. Отново се гмурнах, още по-близо до отвора на пещерата.
Веднага го видях. Видях също, че Нико го бе забелязал преди мен. Той плуваше надолу като тюлен. Опитах се да накарам отмалелите си крайници да заплуват натам, да се движат по-бързо и по-бързо…
Нико се шмугна край една скала, отблъсна се един път с крака и взе златното съкровище. То бе у него. Бях закъснял.
Залата на шепота. Нямаше да издържа. Просто нямаше да издържа. Може би трябваше да остана тук, да се поддам на желанието да вдишам, да оставя водата да напълни дробовете ми и да се удавя. Едва ли щеше да отнеме много дълго време.
Чакайте малко… този, който открие бокала и го постави в ръката ми. Така бе казал той. Да го постави в ръката ми. А Нико все още не бе успял да се отдалечи много.
Хванах го точно преди да изплува на повърхността. Дойде му като гръм от ясно небе и аз успях да изтръгна бокала преди да се осъзнае. Сега оставаше само да се кача на пристана.
Нико обви ръка около корема ми и отново ме дръпна под водата. Нагълтах се с нея, кашлях и се давех, но нямаше да пусна бокала.