— Дай ми го — изсъска Нико, също така сподавено и хрипливо. — Аз го намерих!
Не му отговорих. Ударих го с лакът в корема и се опитах да се освободя от хватката му. Не успях. Биваше го в тези неща, бях го разбрал още като се боричкахме в банята на Дружеството. Но това тук не бе на шега. Аз стиснах проклетия бокал, а Нико се вкопчи в мен и не ми позволяваше да се покача на пристана. И двамата използвахме ръцете, лактите и краката си, както можехме най-добре, но никой от нас нямаше надмощие над другия. Накрая бяхме толкова изтощени, че не ни оставаше нищо друго, освен да се носим един до друг до пристана като две полумъртви козлета.
— Дай ми го — рече ми задъхано Нико. — Ако спечеля… ще пуснат Мира. А ти какво поиска? Вода. — Той изсумтя леко отчаяно и същевременно подигравателно. — Не можа ли да измислиш нещо по-добро? Огледай се. Та ти плуваш във вода.
— Не е заради това — изстенах. — Друго е.
— Шептящите? — Нико ме погледна. Лицата ни бяха само на ръка разстояние едно от друго. Водата капеше от тъмната му коса, а очите му бяха съвсем кървясали от умора и напрежение, но нямаше да пусне ръката ми. — Давин. Не можеш ли… една нощ. Може би две. Мислиш ли, че не можеш да издържиш заради Мира?
Исках. Много исках.
Но аз бях просто един страхливец, жалък и зъл, на всичкото отгоре бях и убиец. Залата на шепота — не, нямаше да издържа.
С едно последно усилие успях да се освободя от Нико, ритнах с крак, извъртях се и се покатерих на пристана с бокала в едната си ръка. Мократа дървена конструкция се клатеше и плискаше под мен. Нямах сили да се изправя, затова пропълзях последните метри до учителя Вардо.
— Учителю — рекох аз и му подадох бокала. — Ето го.
Лицето му бе гладко и безизразно и не можех да преценя дали се радваше, че бях спечелил. Дали не би предпочел Нико да му донесе бокала?
— Добре, синко — рече той само. — Ти ще бъдеш възнаграден.
Бокалът блестеше слабо на слънчевата светлина, която струеше от входа на пещерата. Той бе казал, че това е безценно съкровище, но сега, на повърхността, приличаше по-скоро на месингово, а не на златно. Той го вдигна над главата си като за тост. След това отново го хвърли във водата, бавно и лениво. Чу се лек плисък и бокалът изчезна.
Неволно изръмжах. Вардо отново го хвърли! Сякаш нямаше значение, сякаш нямаше никаква стойност. Сякаш не струваше нищо.
— Не наградата е безценна, а изпитанието — рече учителят, сякаш можеше да прочете мислите ми. — Това бе урокът ти за днес.
Сетне кимна към пазачите.
— Извадете другия.
Пристанът се разлюля под тежестта им. Те отидоха до края и единият падна на колене. Остана така известно време.
— Учителю — рече той със странно глух глас. — Няма го.
Извадиха лодката и търсиха в продължение на час, докато змията не се показа и не ги подплаши да се върнат в пещерата. Спускаха дълги колове в дълбоката вода, прокарваха вериги с шипове по тях, но не намериха нищо.
— Змията го е изяла — каза един от нещастните пазачи. — Или пък се е удавил. Едва ли се е измъкнал жив във всеки случай.
— Така ли — рече учителят Вардо кисело. — Може би няма да имаш нищо против да споделиш мнението си с граф Артос?
Стражът се изчерви и промърмори нещо нечленоразделно, което завърши с думите: „Не, учителю“.
Въпреки това учителят Вардо каза почти същото малко по-късно в кабинета.
— Съжалявам, Ваше величество графе, но младият Рауенс трябва да бъде смятан за мъртъв. На практика няма значение дали се е удавил или е бил изяден от змията.
Граф Артос седеше на стола си с висока облегалка, леко наклонил глава, и гледаше втренчено учителя. Сериозното му, гладко като черупка на яйце лице изобщо не излъчваше доволство.
— Един мъртъв Рауенс. Един мъртъв Рауенс, чиято злощастна съдба тежи на съвестта ми. Да не би учителят да очаква благодарност за свършеното от него днес?
— Не, графе мой. Аз съм виновен.
Учителят Вардо сведе глава в потвърждение на казаното.
— Хмм. Да. Бих могъл да екзекутирам учителя, за да покажа на народа яростта си, породена от тази простъпка.
Лицето на Вардо бе както обикновено съвсем безизразно. Досущ като лицето на господаря му. Не можех да разбера дали заплахата го бе уплашила.
— Това е право на моя граф — рече той.
— Да. Но не съм сигурен дали привържениците на Реунес имат очи за подобни малки детайли. Това едва ли би сподавило яда им към мен и копелето, което се явява мой внук.