Том Комптън се засмя.
— Изсушени листа от едно речно растение — обясни Съливан. — Леко замайват, но не са като опиума.
Гилфорд пое лулата. Димът миришеше на стара изба. Едва не се задави от кашлицата.
— Новак — процеди Том Комптън. — Не познава страната.
— Ще се научи.
— Те всички се научават — отвърна траперът. — В края на краищата. Ако преди това континентът не им види сметката.
Димът от лулата на Том Комптън го накара да се почувства олекнал и безгрижен. Събитията или пълзяха едва-едва, или подскачаха на неравни интервали. Когато се върна на койката в „Аргус“, помнеше смътно какво се е случило през този ден.
Спомни си, че последва доктор Съливан и Том Комптън до една пристанищна кръчма, където поднасяха тъмна бира в купи, издълбани от изсъхнали тръстики флейти. Купите пропускаха и бирата трябваше да се пие бързо. Имаше и храна, дарвинианска риба, изпълнила чинията като малък черен скат, с вкус на тиня и сол, Гилфорд почти не яде от нея.
Двамата спореха за експедицията. Трайерът не скриваше презрителното си отношение и твърдеше, че идеята е само да се развее американското знаме из континента и да се предявят териториални претенции към вътрешността.
— Нали сам каза, че този Финч е пълен кретен.
— Той е чиновник, не е учен, но знае какво иска и как да го постигне. Не е глупак. Спасил е трима души в бързеите на каньона Катаракт — единият от тях имал воден плеврит и Финч го носил на гръб чак до ферибота. Било е преди десет години, но съм сигурен, че би го направил и сега. Той планира и подготви тази експедиция и съм готов да му поверя живота си.
— Сигурно, щом си решил да тръгнеш след него навътре в пущинака.
— Така е. Не бих могъл да мечтая за по-добър водач. Може би за по-добър учен — да, но дори в това отношение Финч има някои предимства. Във Вашингтон все още гледат малко презрително на науката — не можахме да предскажем, нито да обясним Чудото, и в умовете на някои ограничени хора това е равносилно на провал. Идолите на глинени крака нямат шансове, когато се разпределя общественият бюджет. Но бихме могли да използваме Финч като назидателен пример пред Конгреса за така наречената сервилна наука. Ще навлезем във вътрешността, ще научим някои неща — колкото повече, толкова по-нестабилна ще бъде позицията му.
— Използват ви. Както Донеган. Хубаво де, ще съберете образци. Но хората с пари ще искат да узнаят какво е положението с партизаните, дали има въглища в долината на Рур и желязо в Лорейн…
— Какво значение, ако срещнем партизани или намерим антрацитни залежи? Тези неща ще се случат, независимо дали ще прекосим Алпите или не. Поне ще съберем важни сведения.
Том Комптън се обърна към Гилфорд.
— Съливан си мисли, че този континент е като гатанка, на която трябва да намериш решението. Храбра, но глупава идея.
Съливан не се предаваше.
— Том, ще навлезеш по-навътре от всички останали трапери.
— Не чак толкова навътре.
— Знаеш какво може да се очаква.
— Когато отидеш прекалено далече, не знаеш какво те очаква.
— И все пак, ти имаш опит.
— Повече от теб, вярно е.
— Познанията ти ще бъдат безценни.
— Имам по-важна работа.
Известно време надигаха мълчаливо купите. След още няколко бири разговорът се прехвърли на философски теми. Траперът отново се наведе към Гилфорд, отблизо обветреното му лице приличаше малко на меча муцуна.
— Вие какво търсите тук, господин Лоу?
— Аз съм фотограф — отвърна Гилфорд. Съжаляваше, че не носи апарата, Том Комптън бе примамлив обект за снимка. Сбръчканото му лице наподобяваше обрасло в козина диво животно.
— Зная с какво се занимавате — изръмжа траперът. — Питам ви защо сте тук?
За да направи кариера. Да си създаде име. Да отнесе уловени върху стъкло и сребро изображения на речни езера и планински ливади, които друго човешко око не е виждало.
— Не зная — чу той собствения си глас. — От любопитство, предполагам.
Том Комптън го изгледа с присвити очи, сякаш Гилфорд бе признал, че е болен от проказа.
— Господин Лоу, обикновено хората идват тук, за да избягат от нещо. Да припечелят малко парици или, като нашият приятел господин Съливан — да научат нещо. Но тези, които идват, без да знаят причините — те са най-опасни.