— Медицинските заключения може би все още се пазят. Бих искал да уредите по някакъв начин да ги получим. А какво ще ми кажете за онзи натрапчив кошмар?
— Присъни й се отново миналата нощ. Беше ужасно изплашена. Тя го нарича съня с ножа. Откакто се върна при нас, я е страх от остри ножове.
— Доколко смятате, че се е променила като личност?
— В началото промяната беше голяма. Лори беше извънредно общително дете, преди да бъде отвлечена. Малко разглезена, струва ми се, но много сладка. Тя дори си имаше компания за игрите и обичаше да ходи на гости и да посреща вкъщи своите приятели. След като се върна обратно, никога не пожела да остане да преспи в нечия друга къща. Винаги изглеждаше малко отчуждена от своите връстници. Сама си избра колежа в Клинтън, защото е на час и половина път от нас и през повечето уикенди ще може да си идва у дома.
Карпентър попита:
— А има ли си някакъв приятел?
— Вие сам ще се убедите, че тя е много красива млада жена. Сигурно доста често я канят на срещи. Докато беше в гимназията, обикновено ходеше на танци и разните там забави, но никога не се е интересувала от никого, освен от Грег Бенет, с когото обаче всичко приключи твърде внезапно.
— Защо?
— Никой не разбра това. Самият Грег не разбра. Излизаха заедно цялата минала година. Той също учи в Клинтън и често през уикендите идваше с нея у нас. Ние изключително много го харесвахме, а и Лори изглеждаше толкова щастлива с него. И двамата бяха добри спортисти, но особено много обичаха голфа. Един ден през пролетта всичко свърши. Без обяснения. Просто свърши. Тя не говореше за това, не пожела да каже и на Грег. Той дойде да ни види. Нямаше представа каква може да е причината. Този семестър Грег е в Англия и не знам дали въобще е чул за родителите ни.
— Бих искал да видя Лори утре сутринта в единадесет.
На следващата сутрин Сара закара Лори за уговорения час й обеща да се върне точно след петдесет минути.
— Ще донеса нещо за ядене — рече. — Трябва някак си да задоволим този твой огромен апетит.
Лори кимна и последва Карпентър в кабинета му. Имаше някаква паника, изписана на лицето й, и тя отказа да легне на кушетката, така че се настани срещу бюрото му. Чакаше тихо с тъжно и затворено изражение.
Очевидно дълбока депресия, помисли си Карпентър.
— Бих искал да ти помогна, Лори.
— Можете ли да върнете майка ми и баща ми?
— Бих искал да можех. Лори, твоите родители са мъртви, защото е имало повреда в спирачките на автобуса.
— Мъртви са, защото не минах на преглед.
— Просто си забравила.
— Не съм забравила. Реших да не ходя в бензиностанцията. Казах, че ще отида на безплатния преглед в автомобилната агенция. За тази уговорка наистина забравих, но първата отмених съзнателно. Вината е изцяло моя.
— Защо отмени първата уговорка? — Той внимателно я гледаше, докато Лори Кениън обмисляше отговора си.
— Имаше някаква причина, но не помня каква.
— Колко струваше прегледът в бензиностанцията?
— Двадесет долара.
— А в агенцията е безплатен, нали така? Това не е ли достатъчна причина?
Тя, изглежда, бе потънала в собствените си мисли. Карпентър се зачуди дали изобщо го е чула. Тогава тя поклати глава и промълви:
— Не.
— В такъв случай защо смяташ, че си отменила първата уговорка?
Сега вече беше сигурен, че не го е чула. Тя беше на съвсем друго място. Той опита с нова тактика.
— Лори, Сара ми каза, че отново ти се присънват лоши неща, или по-точно — присънва ти се онзи някогашен кошмар.
Дълбоко в съзнанието си Лори чу протяжен писък. Тя притисна колене към гърдите си и похлупи лице. Писъкът вече не звучеше само вътре в нея. Той излизаше от гърдите, от гърлото, от устата й.
13
Срещата с преподобния Рътланд Гарисън и телевизионните продуценти мина много добре.
Обядваха в частния ресторант на Световен канал, компанията, която бе спомогнала програмата на Гарисън да бъде излъчена и извън страната. След кафето той постави въпроса направо:
— Започнах предаването „Църквата на въздушния път“, когато десетинчовите2 черно-бели телевизори още бяха лукс. През годините то даваше успокоение, вяра и надежда на милиони хора. Освен това набрахме огромни средства за благотворителност. Трябва да бъда убеден, че съм избрал подходящия наследник да продължи работата след мен.
Бик и Оупъл кимнаха. Лицата им изразяваха почит, уважение и благочестивост. Следващата неделя бяха представени в предаването. Бик говори цели четиридесет минути.