Чак когато стигнаха до капучиното, разговорът се върна към решението му да се специализира в лечението на заболяването „множествена личност“.
След тази вечер Джъстин разговаряше с д-р Карпентър и Сара поне веднъж седмично. Д-р Карпентър се тревожеше, че Лори от ден на ден става все по-необщителна.
— Преструва се — сподели той с Джъстин. — Видимо се съгласява, че не трябва да се чувства виновна за смъртта на родителите си, но аз не й вярвам. Тя говори за тях, като че ли това е вече съвсем безопасна тема. И само хубави спомени. Но когато се развълнува, говори и плаче като малко дете. Продължава да отказва да направи Минесота тест5 или теста на Роршах6. Сара на свой ред отбелязваше, че не забелязва признаци на депресия, които да подсказват, че има опасност за самоубийство.
— Лори мрази да ходи при д-р Карпентър в събота — оплакваше се тя. — Твърди, че само си даваме парите и че е нормално да си тъжен, когато родителите ти са починали. Тя обаче наистина се радва, когато ходим в клуба. Някои от бележките й са доста слаби и ми поръча да й се обаждам вечер до осем часа, за да може после да учи на спокойствие. Мисля, че по-скоро не иска да я проверявам.
Д-р Джъстин Донъли не призна пред Сара, че според д-р Карпентър, а и според самия него поведението на Лори, на което са свидетели, е затишие пред буря. Вместо това той продължи да настоява тя да наблюдава Лори внимателно. И всеки път, когато затваряше, той осъзнаваше, че започва да чака позвъняванията й доста извън професионалния си интерес.
26
Делото, по което работеше Сара, беше особено жестоко убийство на двадесет и седем годишна жена, Морийн Мейс, удушена от деветнадесетгодишен младеж, който насила влязъл в колата й, спряна на паркинга пред гарата.
Да се потопи в последните уточнения по делото, тъй като процесът наближаваше, беше добре дошла промяна за Сара. С все по-голямо усърдие тя препрочиташе показанията на свидетелите, които бяха видели как обвиняемият нахълтва в колата на жертвата. Защо ли не се бяха опитали да го спрат, помисли си Сара. Та всеки от тях беше почувствал, че това момче не е с добри намерения. Тя знаеше, че веществените доказателства за отчаяния опит на жената да спаси живота си ще направят огромно впечатление на съдебните заседатели.
Процесът започна на втори декември и не продължи дълго, макар защитникът, шестдесетгодишен, сърдечен и симпатичен мъж на име Конър Маркъс, да се бе опитал да разруши стратегията на Сара. При умело водените от него разпити свидетелите признаваха, че е било доста тъмно на паркинга и затова не са могли да бъдат сигурни дали обвиняемият сам си е отворил вратата на колата, или е бил поканен да влезе.
Но когато дойде ред на Сара да разпитва свидетелите, те всички до един твърдо заявиха, че обвиняемият Джеймс Паркър е влязъл в колата въпреки явната съпротива на Морийн Мейс.
Съчетанието от жестокостта на престъплението и представлението, което защитата в лицето на Маркъс изнасяше, подтикна медиите да присъстват и да отразяват заседанията на съда. Залата се напълни. Зяпачите се обзалагаха за изхода на делото.
Сара изпадна в състоянието, което през последните пет години беше станало нейната втора природа. Тя ядеше, пиеше и спеше, погълната изцяло от „Щатът срещу Джеймс Паркър“. Лори започна да се връща обратно в колежа веднага след съботните си посещения при д-р Карпентър.
— Ти си имаш работа, а и аз не е зле да свърша нещо — казваше тя на Сара.
— Как върви с д-р Карпентър?
— Започвам да си мисля, че за катастрофата е виновен шофьорът на автобуса.
— Това е хубаво. — Когато през седмицата се обади на д-р Донъли, Сара му рече: — Единственото, което искам, е да можех да й повярвам.
Деня на благодарността прекараха с братовчедите си от Кънектикът. Не беше чак толкова лошо, колкото Сара бе очаквала. По Коледа тя и Лори взеха самолета до Флорида и оттам отидоха на петдневно пътешествие из Карибско море. Плуването в открития басейн на палубата на „Лидо“ ги избави от натрапчивите спомени за други Коледи, прекарани по съвсем друг начин. Но въпреки всичко Сара копнееше дългата коледна ваканция да свърши, за да може да се върне при своя процес.