Не се опитвай да се разкрасяваш. Ти си грозна.
Гласовете се появяваха все по-често. Лори ускори стъпките си, като че ли можеше да им избяга. Лори, ти си виновна за всичко. Виновна си и за това, което се случи, когато беше малка.
Лори се надяваше да се е справила добре на първия тест върху викторианските автори. До тази година винаги бе получавала добри оценки, но сега като че ли бе попаднала във влакчето на ужасите. Понякога получаваше петици и шестици. Друг път се оказваше, че я изпитват върху напълно непознат за нея материал, така че явно не бе внимавала достатъчно в час. По-късно намираше в тетрадката си някакви бележки, които не помнеше да си е водила.
Тогава тя го видя. Грег. Вървеше по алеята между две от спалните помещения. Когато се бе върнал от Лондон миналата седмица, той й се бе обадил. Тя му изкрещя да я остави на мира и тресна телефона.
Явно още не я беше забелязал. Тя измина на бегом разстоянието, което я делеше от сградата.
За щастие коридорът беше пуст. Облегна за момент глава на стената, благодарна за спокойствието.
Страхлива котка.
Не съм страхлива котка, помисли си тя язвително. Изправи рамене и дори успя да се усмихне непринудено на студента, появил се в този миг от кабинета на професор Грант.
Тя почука на леко притворената врата. Приятна топлина и чувство за безопасност я посрещнаха отвътре.
— Заповядай, Лори. — Той винаги беше мил с нея.
Неголемият му кабинет беше боядисан в топъл жълт цвят. От дясната страна на прозореца бяха наредени лавици, отрупани с книги. На дългата маса лежаха разхвърляни работите на студентите. Бюрото му обаче беше подредено — на него имаше само един телефон, някаква саксия с цвете и стъклена купа, из която кръжеше самотна златна рибка.
Грант посочи стола срещу бюрото си.
— Сядай, Лори. — Той беше облечен с тъмносин пуловер и бяла риза със столче яка. За момент Лори си помисли, че твърде много прилича на църковен служител.
Грант държеше в ръка нейната последна работа — темата върху Емили Дикинсън7.
— Не ви е харесала — предположи тя с разбиране.
— Напротив, мисля, че е страхотна. Просто не разбирам защо си променила мнението си за старата Ем.
Той я харесваше. Лори се усмихна с облекчение. Но какво имаше предвид, като говореше за някаква промяна?
— Когато миналия семестър писа за Емили Дикинсън, ти твърдеше, че именно животът й на отшелник й е позволил да разгърне докрай своя гений. Сега тезата ти е, че тя е била невротичка, обзета от неистов страх, и че поезията й би могла да достигне и по-високи върхове, ако не е била емоционално потисната. И заключаваш: „Една страстна любовна връзка с нейния духовен наставник и кумир Чарлз Уодзуърт би й помогнала невероятно много“.
Грант се усмихна.
— Понякога и аз се чудя над същото нещо, но все пак какво те накара да промениш мнението си?
Какво наистина? Лори намери отговора.
— Може би и аз мисля като вас. Може би съм започнала да се питам какво ли би станало, ако тя се беше освободила физически от своите емоции, вместо да се страхува от тях.
Грант кимна.
— Добре. А тези няколко реда в полето… ти ли си ги писала?
Това дори не приличаше на нейния почерк, но пък върху синята корица бе написано нейното име. Тя кимна.
Професор Грант изведнъж стана някак си различен. Лицето му придоби замислен, дори разтревожен вид. Дали не се опитваше само да изглежда любезен с нея? Може би все пак работата й беше лоша.
Златната рибка плуваше бавно и невъзмутимо.
— Какво е станало с другите? — попита тя.
— Някакъв шегаджия ги прехрани. Всичките умряха. Лори, има нещо, за което бих искал да говоря с теб…
— Предпочитам да умра от преяждане, отколкото да бъда блъсната от кола, а вие? Поне не ти тече кръв. О, съжалявам. За какво искате да говорим?
Алън Грант поклати глава.
— Не е нещо спешно. Няма подобрение, нали?
Тя знаеше какво точно имаше предвид той.
— Понякога аз искрено се съгласявам с доктора, че ако трябва въобще да се говори за вина, то тя е на шофьора на автобуса, който е карал с повредени спирачки и с прекалено висока скорост. Понякога обаче не съм в състояние да приема това.
Кънтящият глас в главата й извика: „Ти отне последните години от живота на майка си и баща си точно както им отне онези две години, когато излезе сама навън“.
Тя не искаше да плаче пред професор Грант. Той беше толкова мил, но на хората им писва непрекъснато да те успокояват. Изправи се на крака.
7
Известна американска поетеса (1830–1886), водила изключително затворен живот след любовно разочарование. Стиховете й са публикувани след смъртта й. — Бел.пр.