Тя спа дълбоко и дълго. Беше почти единадесет, когато се събуди в четвъртък сутринта. Последните три етажа от хотела бяха с апартаменти, запазени за работещите във фирмата. През трите години, в които бе живяла в този апартамент, тя бе добавила доста собствен почерк към обзавеждането — няколко ориенталски килимчета в яркочервено, синьо и слонова кост, които разведриха сивата анонимност на хотелската стая, лампи антики; копринени възглавнички; няколко лалически11 статуетки; оригинални картини от някои обещаващи млади живописци.
Ефектът беше очарователен, създаваше усещането за разкош и подчертаваше индивидуалността й. Освен това Карън обичаше предимствата на хотелския живот — обслужването по стаите и грижите на камериерките. Тя също така обичаше гардероба си, пълен с дрехи на известни дизайнери, обувките на Шарл Журдан и на Ферагамо, шаловете на Ерме и чантите на Гучи. Толкова бе приятно да знае, че служителите на рецепцията винаги гледаха с какво е облечена и я поглъщаха с погледи в минутата, в която се появеше от асансьора.
Тя стана и отиде в банята. Дебелият хавлиен халат, който плътно я обгръщаше от врата до петите, висеше на закачалката. Стегна силно колана на кръста си и се погледна в огледалото. Очите й още бяха подпухнали. Гледката на Алън, положен на дисекционната маса в моргата, беше ужасна. Тя си бе спомнила всички прекрасни моменти, които бяха изживели заедно, начина, по който обикновено потръпваше при шума на стъпките му по коридора. Сълзите й бяха искрени. Какво ли щеше да бъде, когато щеше да погледне лицето му за последен път? Това я подсети, че трябва да направи необходимите разпореждания за погребението. Но засега това щеше да почака. В момента искаше да закуси.
Набра номера на румсървиза. Поръчките приемаше Лили.
— Толкова съжалявам, мисис Грант — подхвана тя. — Всички сме потресени.
— Благодаря. — Карън поръча обичайната си закуска — пресен плодов сок, компот, кафе и кифлички. — Изпрати ми сутрешните вестници.
— Разбира се.
Тъкмо отпиваше първата си глътка от кафето, когато на вратата дискретно се почука. Отвори. Беше Едуин. Красивите му патрициански черти бяха застинали в изражение на грижовно състрадание.
— О, скъпа — въздъхна той.
Ръцете му я обгърнаха и Карън притисна лице в мекото кашмирено сако, което му бе подарила за Коледа. После тя сключи ръце около врата му, като внимаваше да не развали безупречно сресаната му тъмноруса коса.
52
Джъстин Донъли се срещна с Лори в петък сутринта. Беше виждал нейни снимки във вестниците и въпреки това не беше подготвен за изумително привлекателната й външност. От сините й очи дъхът замираше, а златисторусата коса, стигаща до раменете, навяваше спомени за принцесите от приказките. Беше семпло облечена с тъмносини панталони, бяла блуза и синьо-бяло сако. Вродената й елегантност се усещаше въпреки ясно осезаемия страх, който се излъчваше от нея.
Сара седеше близо до сестра си, но малко по-назад. Лори беше отказала да дойде сама в кабинета.
— Обещах на Сара да разговарям с вас, но само ако е с мен.
Може би се дължеше на успокояващото присъствие на Сара, но дори и така да беше, Джъстин се изненада от откровения въпрос на Лори:
— Доктор Донъли, мислите ли, че съм убила професор Алън Грант?
— Смяташ ли, че имам причина да мисля така?
— Предполагам, че всеки има достатъчно основания да ме подозира. Само че аз просто не съм убила и не бих убила което и да било човешко същество, фактът, че Алън Грант свърза името ми с онзи анонимен боклук, който е получавал, беше унизителен. Но ние не убиваме само защото някой не е преценил правилно нещата.
— Кои ние, Лори?
Притеснение или вина беше това, което за миг пробяга по лицето й? След като тя не отговори, Джъстин каза:
— Лори, със Сара сте разговаряли за сериозните обвинения, повдигнати срещу теб. Разбираш ли какво значи това?
— Разбира се. Тези обвинения са напълно абсурдни, но аз съм чувала как баща ми и Сара си говорят за делата, които тя завежда, и за присъдите, които обвиняемите получават, без дори да се замислят за значението им.
— Ще е доста разумно да мислиш с известен страх за това, което те очаква, Лори.
Тя наведе глава. Косата й падна напред и закри лицето. Раменете й се приведоха. Ръцете се отпуснаха в скута, а краката й се отделиха от пода, като останаха да се полюляват над него. Тихият плач, който Сара беше чувала няколко пъти през последните два-три дни, се разнесе отново. Сара протегна инстинктивно ръка към Лори, за да я успокои, но Джъстин Донъли поклати глава.
11
По името на Рьоне Лалик (1860–1945) — френски бижутер, стъклар и декоратор, създал множество предмети на лукса и известен като създател на Новото изкуство. — Бел.пр.