Той отиде до шубера, поговори с готвачката, подаде й парите. Тя с недоволна физиономия ги хвърли в чинията, която й служеше за каса.
Саша стана. Стана и Игор. Каскетът му падна, той се наведе и го взе.
Саша му подаде ръка.
— Довиждане, надявам се в края на краищата да си уредите живота.
— Ще се мъча — печално отвърна Игор.
— Хайде! — сухо му кимна Борис.
На сутринта пред къщата спря каруцар с окъсана антерия, омазнен калпак и безформени ичиги.14 На сбръчканото му лице вместо брада стърчеше възрижава четина, той гледаше тревожно и угрижено: дали не се бе измамил в цената?
Саша и Борис сложиха в каруцата багажа си, хазайката — кесия с храна. И дълго стоя в преддверието, загледана след тях.
Крачейки след каруцата, Борис тъжно каза:
— Каквото и да приказваме, тя направи много за мен.
В комендатурата ги очакваха спътниците им от групата: Володя Квачадзе — висок красив грузинец с нова черна памуклийка, която получил месец преди да доизлежи присъдата си в лагера, а присъдата му била пет години; Ивашкин, възрастен печатар от Минск; Карцев, бивш комсомолски деец от Москва, докаран в Канск от Горноуралския политически изолатор след десетдневна гладна стачка.
Борис почука на гишето и съобщи, че каруцата е пристигнала, че са пристигнали и той, Соловейчик, и Александър Павлович Панкратов.
— Почакайте!
Гишето се затвори.
Володя Квачадзе се държеше надменно, въсеше се и мълчеше. Карцев също не искаше да разговаря, седеше на скамейката със затворени очи, слаб, измъчен, безучастен към всичко.
— Още няма път и каруцарят ме одра сто рубли — каза Борис, — а за пътни ни дават петдесет. Останалите ще трябва да доплащаме от джоба си.
— Дума да не става — отсече Володя, — те да доплащат.
— Дават колкото е определено — обясни Борис, — лете естествено са достатъчни.
— Аз мога да тръгна и през лятото, не бързам за никъде — отговори Володя — и изобщо какво да приказваме: нямам пари.
— И аз нямам — без да повдигне клепачи, тихо отговори Карцев.
— И аз — виновно добави Ивашкин.
Гишето се отвори.
— Ивашкин!… Подпишете тук!
Ивашкин слисано се озърна.
Квачадзе го изтика настрана, мушна глава в гишето.
— Вие давате по десет рубли, а каруцата струва сто.
— Даваме колкото е определено.
Борис се наведе отново.
— Не всички имат пари, какво да правим тогава?
— Вие мислете какво да правите — беше отговорът.
— Вие ще трябва да помислите! — кресна Володя. — Вие! — Кваадзе заудря с юмрук по прозорчето.
— Ей, какво сте се развилнели?
— Извикайте началника!
Ивашкин го дръпна за ръкава.
— Не е хубаво да вдигаме скандали, момчета!
Володя го изгледа презрително.
Излезе охранен човек с две лентички на петлиците.
— Кой тука има някакви претенции?
— Ние не можем и не сме длъжни да плащаме транспортирането си — подхвърли през рамо Володя Квачадзе.
— Вървете пеша.
— Ами багажа? Вие ли ще го носите?
— С кого разговаряш бе?!
— Все ми е едно с кого… Питам ви: кой ще носи багажа?
— Нормативът за пътните е утвърден от народния комисар по вътрешните работи — като се сдържаше, заяви началникът.
— Тогава вашият народен комисар да пътува с толкова пари.
— Абе ти да не искаш пак да се върнеш в лагера?
Володя клекна до стената.
— Върнете ме де!
— Като нищо!
— М-моля!
— Конвой! — извика началникът.
Излязоха двама конвоири, вдигнаха Квачадзе, извиха му ръцете.
— Това връзване няма да му помогне да се сдобие с пари — обади се Саша.
— И ти ли искаш?! — поморавял, изкрещя началникът.
— И на мен това няма да ми донесе пари — спокойно продължи Саша.
Началникът се извърна и нареди:
— Каруцата да се вкара в двора.
Поведоха Квачадзе навътре в комендатурата.
Ивашкин се окашля.
— Ще си изпатим, момчета!
Карцев не повдигна клепачи.
Гишето се отвори.
— Соловейчик!
Борис приближи.
— Сега ще дадете на каруцаря пътните, които имате, останалите ще доплати пълномощникът в Богучани. Ще му предадете този плик, тук са документите на цялата група. Тръгвайте!
Излязоха на улицата. От портите на управлението се зададе каруцата, след нея двама конвоири на коне и с пушки. На каруцата лежеше вързан Володя Квачадзе, черните му очи ядно святкаха.
Групата потегли.