— Необходимо ли беше?
Тя не го разбра.
— Кое?
— Да дадеш стаята?
— Да, трябват ми пари.
— Колко ти плащат?
— Петдесет рубли.
— А кои са наемателите?
— Една е. Възрастна жена…
— Как попадна при теб?
— Съседите я пратили… Защо? — Тя най сетне го погледна в очите. — Смяташ, че съм постъпила неправилно ли?
— Не я познаваш… Пратили я съседите… Защо ти трябва? Да се занимаваш с домоуправление, с регистриране, да обясняваш защо и как… Повтарям: Защо ти трябва? Предлагам ти не петдесет, а сто и петдесет рубли на месец. Донесъл съм ти петстотин. Знаеш, на мен пари не ми трябват.
Тя помълча, помисли. После спокойно каза:
— Няма да взема твоите пари. Лично на мен не ми трябват, аз печеля достатъчно, за да живея. А колкото до Саша… Саша има баща, има майка, те ще се погрижат за него.
Не би могъл да я придума, пък и не искаше да спори. Предложи й пари, но тя предпочита да дава стаята под наем — нейна си работа, макар да вижда, че това не му харесва. И думите, които каза сега, все още не са онази, подготвената фраза, нека я произнесе, стига са играли на жмичка.
— Как е Саша? — попита Марк Александрович.
Тя не бързаше да отговори.
— Саша… Последното му писмо беше от Канск. Определен е за село Богучани, но оттам още нищо не съм получила. Не знам как се е придвижил нататък — с превозно средство или пеша. Гледах по картата… Богучани е на река Ангара, дотам няма никакъв път, сигурно пеша… — Тя неочаквано се усмихна. — Не знам как ги карат сега на каторга; навремето са ги карали със столипинските вагони, а сега хич не знам…
— Соня! — натъртено произнесе Марк Александрович. — Разбирам, много ти е тежко. Но аз искам ясно да си представиш положението на нещата. Първо, ние нямаме каторга. Второ, Саша е изпратен не в лагер, а е въдворен на местожителство. Аз ходатайствувах пред най-високи инстанции. Те се намесиха, но нищо не можаха да направя! Законът си е закон. Саша е виновен за нещо, вероятно немного значително, но е виновен. Живеем в строги времена, какво да се прави, интерниран е за три години, ще живее на село, по селата живеят милиони хора, ще работи. Млад е, три години ще отлетят бързо, трябва само да се примирим с неизбежното, спокойно и търпеливо да чака ме, да не изпадаме в отчаяние.
Тя внезапно се усмихна, после още веднъж. Той добре познаваше тази усмивка. После тя каза:
— Излиза, че са му дали малко, само три години.
— Нима казвам, че е трябвало да му дадат повече?! Соня, опомни се! Казвам, че това е, да си говорим истината, дреболия за днешно време — три години задължително заселване… Защото има и разстреляни…
Тя все така се усмихваше, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.
— Тъй значи… Не го разстреляли… За няколко стихчета в стенвестника не го разстреляли, за стихчетата му дали само три години заточение в Сибир — да бъдем благодарни! Три години какво са, нищо! Нали и Йосиф Висарионович Сталин не е осъждан на повече от три години заточение, а той е вдигал въоръжени въстания, стачки, демонстрации, издавал е нелегални вестници, нелегално е пътувал в чужбина, и за всичко това — три години, той бягал от заточението и го въдворявали обратно пак за толкова. А ако сега Саша избяга. В най-добрия случай ще го осъдят на десет години лагери… — Тя престана да се усмихва, прямо и строго изгледа Марк Александрович — Да! Ако царят ви беше съдил по вашите закони, щеше да се крепи още хиляда години…
Той удари с юмрук по масата.
— Какви ги плещиш?! Глупачка! Кой ти втълпи тези неща? Веднага млъкни! Как смееш да говориш така? Пред мен! Да, имаме диктатура, а диктатурата означава насилие. Но насилие на мнозинството над малцинството. А при царя малцинството е потискало мнозинството, именно затова царят не е смеел да прилага крайните мерки, които прилагаме ние в името на народа и за благото на народа. Революцията трябва да защитава завоеванията си, само тогава тя струва нещо. Нещастието ти е голямо, но то не ти дава право да се превръщаш в ограничена еснафка. Не си даваш сметка какво говориш. Ако кажеш това на някой друг, ще те пратят в лагер. Имай го предвид, макар и само заради Саша, който не бива сега да се лиши от майка.
Тя го слушаше мълчаливо, с крайчетата на пръстите си напипваше и притискаше трохичките към масата. После спокойно заговори:
— Виж какво, Марк… Моля те никога да не удряш с юмрук по масата в моята къща. Неприятно ми е. Освен това имам съседи, неудобно ми е пред тях: по-рано мъжът ми удряше с юмрук, сега пък брат ми. Никога вече да не се случва. Ако много ти се ще да удряш с юмрук, удряй в кабинета си, на своите подчинени. Запомни това, ако обичаш. Колкото до лагера, не ме заплашвай, от нищо не се плаша вече, стига, достатъчно съм се плашила! Не можете да изпозатворите всички, няма да ви стигнат занданите… Нищожното малцинство… Как ти се обърна езикът! „В селата живеят милиони!“ А ти виждал ли си как живеят? Навремето, като млад, обичаше да пееш: „Покажи ми ти нейде кът някой — помниш ли?… — дето твоят сеятел, селяка, не е стенал с измъчена гръд!“15, помниш ли? Хубаво пееше, душа влагаше, беше добър, жалеше селянина. Защо не го жалиш сега? За кого пееше тогава? „В името на народа, за благото на народа“… Саша не е ли част от този народ? Толкова чист, толкова открит, така вярваше, а го пратиха в Сибир, не могло да го разстрелят, ама поне го пратиха в Сибир. Какво остана от вашите песни?… Обожествили сте този ваш Сталин…