По брега имаше бани без комини, мрежи, прострени на подпори, лодки, вързани на стълбчета. От двете страни на широката улица — черно-сиви къщи от греди. Дъсчените покриви бяха обрасли със зелен мъх. Между къщите — високи плътни стобори. Дървени верандички пред всички. Към улицата гледат прозорци с резбовани рамки, боядисани в синьо и виолетово.
Каруцарят вкара каруцата в голям двор с яхър, сеновал, с обори, с открита кошара за добитъка. Добитъка обаче го нямаше, само кокошки ровеха купчина тор. Каруцарят отвори вратата на просторната къща, в носа ги удари кисела миризма, видяха груба, саморъчно скована маса, пейки покрай стените — бедно вдовишко жилище.
Стопаните: прегърбена бабичка с тояжка седеше на една пейка и сподиряше с тревожен поглед всяко движение на новодошлите; дъщеря й — жена на четирийсетина години с хлътнала гръд и увиснал корем, препасан с мръсна престилка, мълчеше, като да беше няма; и Най-сетне синът й, дребен и грозноват шестнайсетинагодишен момчурляк.
Оставиха си багажа и тръгнаха към районния пълномощник на НКВД18. Този човек се казваше Баранов, дебеланко със сита службашка физиономия, която говореше, че е проспал цялата зима и би спал още, ама на, държавните работи не позволяват. Отвори плика, нацупи се важно, прочете документите и определи местожителството на всеки. Ивашкин оставаше в Богучани, Володя Квачадзе заминаваше надолу по Ангара, останалите — нагоре: Карцев за село Чадобец, а Борис и Саша в друг район, в село Кежма, на разположение на тамошния пълномощник.
— Вижте какво — обясни Борис, — мен ме пращат В местната кантора за доставка на кожи. Има нареждане на другаря Хохлов до другаря Косолапов.
Хохлов беше управител на окръжната кантора за доставка на кожи, Косолапов — на богучанската. Но Борис не показа писмото на Хохлов, страхуваше се, че Баранов може да му го вземе.
— На Хохлов не му е работа да се бърка във функциите — навъси се Баранов, — щом дойде пощенската лодка, тръгвайте за Кежма.
Володя отиде да търси свои хора.
Ивашкин веднага стана сериозен, отново го обзе съзнанието за изключителността на професията му: в Богучани се подготвяло откриване на печатница, а словослагатели не се намират лесно, навсякъде са дефицитни.
— Откъде знаете за печатницата? — учуди се Саша.
— Чух в Канск — уклончиво отговори Ивашкин и хукна да си търси квартира.
Неприятно беше, че през цялото време си бе мълчал за това, сигурно от страх някой да не му заеме мястото.
Борис изглеждаше потиснат. Далечната Кежма, още триста километра, кой знае дали ще има вакантна длъжност, а той сглупи, че не си поиска писмо и за там.
— Все пак ще отскоча до Косолапов — каза Борис, — може да направи нещо. Баранов напълно оправдава фамилното си име.19
Саша и Карцев тръгнаха да се прибират. Карцев съвсем отпадна, едвам стигна до къщата, стовари се на пейката, поиска вода, тресеше го. Саша го зави, попита старицата:
— Имате ли преварена вода?
— Кипвана ли? Ей там, в котела.
Тя седеше в своя кът като бухал.
— Нефелен е от пътя. Нищо. Ще живне, млад е. Ще ядете ли?
— Когато се върнат другарите ни.
Пръв се върна Володя, взе си торбата, каза, че се е настанил у познат, третата къща зад училището, и излезе.
После дойде Борис. Косолапов бил безсилен, всичко командувал Баранов — от такъв тъпанар да ти зависи животът! Ех, много му здраве!
— Знаете ли, Саша, дори се радвам. Свикнах с вас. Заедно тръгнахме на път, заедно ще го изминем.
Той вече кроеше планове как ще се уреди в Кежма, ще уреди и Саша, припомняше си някакви цифри за Кежемски район, с които ще покори тамошния началник на кантората за доставки на кожи.
Пристигна Ивашкин, съобщи, че си е намерил евтино легло с храна, заплатите били добри, със северна надбавка, щял да изпраща вкъщи, че дори щял да извика семейството си тук. Не остана за обяд, за днес вече си бил платил.
— Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.
Не попита те къде отиват, не си остави адреса, не предложи да му лишат, и той не обеща… Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.
— Ей така се разделят хората — позасмя се Саша.
— И на вас ли ви направи впечатление? Браво, Способно дете сте.
Ядоха тиганици от обща паница и отидоха на пощата, оставиха молби всичко да им се изпраща в Кежма. Саша писа на майка си, че се чувствува прекрасно, Ангара е грандиозна река, от нищо няма нужда, а писма да му праща до Кежма, до поискване.
Върнаха се вкъщи. По улиците лежаха северни кучета с извити на геврек опашки, дори не помръдваха глави, когато край тях минаваше жена с кобилица иди от някоя порта на тумба се изсипваха дечурлига.