На сутринта чу как хазаите се стягат за работа, престори се, че спи и наистина заспа, а когато се събуди, вкъщи нямаше никого. Стана, влезе в зимника, приятно го лъхна влажна прохлада на пръст, взе от полицата гърненцето със сметана, покрито с дървено капаче, качи се в кухнята, извади изпод месала един кравай, още топъл, мек, и го изяде, като го топеше в сметаната. Олекна му, спа до вечерта, излезе чак за вечеря. Хазаите нищо не го попитаха, но Саша беше сигурен — знаеха.
На другата сутрин се чувствуваше съвсем добре, но настроението му беше отвратително, не му се излизаше, страх го беше да не срещне Федя, Маруся, Лариска, да не види насмешливите им погледи, не разбираше как бе могъл да стигне до такава свинщина. Да препие — беше му се случвало, но да се фука, да се големее — това никога не бе очаквал от себе си. И все пак наложи се да мине през кооперацията, свършиха му цигарите. Федя го посрещна с приветлива усмивка. Здрасти! Здрасти! Как ти е главата? Наред ли е? Е, бива, щом е тъй! Даде му цигари, кибрит. Предложи му да си купи китара със самоучител. Изпратили му три броя, а нито тунгусите, нито чалдоните21 свирят на китара. Саша не си купи и после съжаляваше — щеше да се научи да свири.
На улицата срещна Маруся, тя вървеше с кобилица на рамо, носеше вода от реката, усмихна му се, сякаш нищо не се беше случило.
Селото не бе удостоило с внимание това произшествие, напразно се бе тревожил: напил се човекът, какво толкова. Пък и Федя беше наредил на момичетата да си траят, че спиртът бил кооперативен, аванта.
Единственият, който заговори със Саша за това, беше Всеволод Сергеевич, заточеник от Москва, слаб, жилав човек на около трийсет и пет години, но наглед по-възрастен: плешив, с месест нос, с тънки иронични устни. Той се засмя добродушно: случва се…
Не разказа за какво са го заточили — тук не беше прието. При пътуването си разказваха подробно, а тук се казваше само членът. Почти всички бяха осъдени по член петдесет и осми, алинея десета.
Всеволод Сергеевич отначало бил пратен в Кежма после го засилили в Мозгова: завъртял любов с някаква служителка от районния финансов отдел, а това било забранено на заточените. Можели да го изгонят и по-надалече, на сто километра оттук, разстоянията са големи, но го оставили на работа в Кежма, само дето бил принуден всеки ден да извървява пеша двайсет и четири километра. Но тая пролет го уволнили, от окръга изпратили друг счетоводител. Сега Всеволод Сергеевич работеше каквото намери в Мозгова: занимаваше се с дърводелство, косеше, събираше сено, копаеше зеленчукови градини, ловеше риба с мрежа, хвърляше селото в почуда с гащетата си — тук не бяха виждали такова нещо, ходеха с дълги гащи, помагаше на колхозния счетоводител — младо момче, завършило курсове в Канск.
Но смисъл на живота му бяха жените, говореше за тях откровено цинично. Щом видя, че Саша се намръщи, забеляза, без да се засяга:
— Какво ни е останало в този живот? Какво смятате да правите тук? Единствената ни радост е жената — друга няма да изпитаме. Ценете трохите, които ни подхвърля комендатурата. Мъж сте, значи все още сте човек.
Саша се дразнеше от тези разсъждения, но не отбягваше Всеволод Сергеевич. В него имаше нещо от Москва от двайсетте години, от Москва на детството му, от нейните лафове, вицове, цигански романси. Той пееше с приятен баритон: „Живет моя отрада в высоком терему, а в терем тот высокий нет ходу никому…“ Имаше нещо от непринудеността и както Саша разбра по-късно, от човещината на онова време. В него не се чувствуваше Москва от трийсетте години. Явно отдавна я беше напуснал.
Когато научи как Саша е препил, нищо не каза, само се навъси:
— Това не е компания за вас. Обърнете внимание на учителката. Обаятелна, интелигентна! И нещо я е довяло на Ангара.
— И аз се изненадах — призна Саша, — че е дошла в това затънтено място.
— Явно катаклизмите на любовта — подзе Всеволод Сергеевич, — а жена, наближаваща трийсетте, самотна, при това жена източна — тя е такъв букет, такъв аромат…
— Не прилича на татарка — забеляза Саша.
— Сибирските татари съвсем са се смесили с руснаците — поясни Всеволод Сергеевич, — тоболските, томските, кузнецките татари са си всъщност руснаци, сибиряци. Мюсюлмани ли? Какви ти мюсюлмани в днешно време? То и православни вече не се намират!… Но националният характер, темпераментът, типът — това, разбира се, е останало, особено у жените — робиня на мъжа, вярна, предана, но и надменна. В погледа й има нещо ханско… Признавам си честно: на мене ми даде пътя. Защо? Кой знае! Виж, вие сте друго нещо… На добър час, Саша! Всичко минава, остават жените, с които ни е събирал животът. Обърнете й внимание, поразвлечете се. Такива жени са рядкост днес, повярвайте ми, такава дамичка е достойна печалба дори в Москва.