Уютно миришеше на бои, на лепило, уютно изглеждаше Михаил Юриевич — старомоден ерген с пенсне. Той работеше някъде, излизаше рано, прибираше се от работа точно в шест, а ако се забавяше, донасяше нова книга, гравюра или репродукция — в това се състоеше животът му. Сам подвързваше книгите, подлепваше страниците, беше съставил сложен каталог, по който бързо намираше по безбройните рафтове всичко необходимо. Вземеше ли Варя книга, той с ревнив, напрегнат поглед следеше как я държи, как прелиства страниците, дали я оставя на мястото й.
Михаил Юриевич харчеше за тези книги цялата си мизерна заплата, живееше като аскет, зиме и лете ходеше с един и същ костюм, излъскан на лактите и реверите.
— От всички човешки изобретения — казваше Михаил Юриевич, залепвайки на тънък прозрачен лист хартия полуизгнила страница, — най-великото е книгата, от всички хора на земята най-удивителното явление е писателят. Ние познаваме Николай Първи и Бенкендорф само защото са имали честта да живеят в едно време с Александър Сергеевич Пушкин. Какво щяхме да знаем за историята на човечеството, ако я нямаше Библията? За Франция, ако ги нямаше Балзак, Стендал, Мопасан? Словото е единственото, което живее вечно.
— Ами пирамидите, храмовете — възразяваше Варя, — ами архитектурните паметници, великите живописци на Възраждането?
— За да се наслади на произведенията на Микеланджело и Рафаел, човек трябва да отиде в Рим, Флоренция, Дрезден, да посети Лувъра или нашия Ермитаж. Но при Данте или Гьоте не е необходимо да ходя, те са винаги с мен. — Михаил Юриевич обгърна с поглед полиците и шкафовете.
— Тази библиотека е вашата крепост, вие се криете в нея — усмихна се Варя и каза, че си е купила книга на Пилняк.
— Казват, че бил добър писател — сдържано отговори Михаил Юриевич, — сега има много интересни писатели! Зошченко, Бабел, Тинянов… Но хората на моята възраст, Варенка, предпочитат да поддържат старите си познанства. С познатия автор се чувствувам като с изпитан приятел, когато го препрочитам, се връщам в младостта си, в детството, пътешествувам из своя живот.
Понякога Михаил Юриевич измъкваше изпод кревата или иззад бюрото плетени куфари в калъфи от зебло, развързваше калъфите, изваждаше връзки списания: „Мир искусства“, „Веем“, „Аполлон“, „Золотое руно“, отпечатани на разкошна хартия, украсени с винетки и орнаменти от прочути майстори.
— Това очевидно вече никога няма да се върне — казваше с тъга той, — разцветът на символизма, разцветът на руското изкуство… Беноа, Сомов, Добужински, Бакст…
— Аз пък обичам „передвижниците“ — каза Варя, — те са велики художници, техните творби живеят вече толкова години, а „мирискусниците“33 вече почти никой не ги знае.
Михаил Юриевич я погледна косо през стъклата на пененето си.
— Сега не ги признават, не ги пропагандират, но те имат безспорни заслуги: високохудожествена графика, изящна орнаменталност, изтънченост.
Не биваше да казва, че днес никой не познава „мирискусниците“. Михаил Юриевич се огорчи.
— Михаил Юриевич, готова съм да стоя при вас с часове, не вили уморявам?
— Ама моля ви се, Варя, ни най-малко! Радвам се, че идвате.
Той често си спомняше за Саша.
— Саша е художествена натура. Той е простодушен, съзерцателен, много е наблюдателен, оценките му за прочетеното говорят за добър вкус. Ала времето стимулира активните страни на характера му и той не тръгна по пътя, който му сочеше природата. Но Саша широко използуваше библиотеката ми, много четеше.
— Какви книги обичаше той?
— Прекрасно познаваше класиката, особено Пушкин. Можеше да рецитира по цели страници от Пушкин, добре познаваше Толстой, Гогол, Чехов, Салтиков-Шчедрин. Не обичаше Достоевски.
— И аз не обичам Достоевски — каза Варя, — измъчвам се, като го чета.
— След време може и да го обикнете… Да, та за Саша. Обичаше французите, особено Балзак и Стендал, нали ги чете в оригинал.
— Така ли? — учуди се Варя. — В нашето училище се учеше немски.
— Саша е завършил сигурно пет години преди вас, а тогава се учеше и френски, и немски. По-късно е останал само немският. Имам доста хубава библиотека на френски и Саша четеше в оригинал. За съжаление не отиде да учи филология, сметна, че на страната са нужни инженери. Впрочем ситуацията, в която попадна, може да промени житейския му път: страданието изостря душевната наблюдателност, развива художествената дарба, пък и след заточението едва ли ще може да се върне към обществена работа.
33
„Мир искусства“ — художествено обединение, сформирано в края на 90-те години на XIX век, съществувало до 1924 г., оглавявано от С. П. Дягилев и А. Н. Беноа, същевременно редактори на едноименното списание. — Б.пр.