Вадим бъбреше за какво ли не, от оправдаването на Димитров до постановката на „Мъртви души“ в МХАТ, от „новия курс“ на Рузвелт до смъртта на Луначарски в Ментона. Дори за всеизвестни неща Вадим умееше да говори така, сякаш единствен той разбира дълбоката им същина.
Преди да дойде тук, Юра Шарок си бе пийнал с баща си, беше оживен и безцеремонен. Вбесявал всички, като ухажвал Вика? Прекрасно! Тогава още повече ще я ухажва.
Варя си бе останала вкъщи уж заради гъската, не можела да я повери на Нина. Всъщност компанията на големите я привличаше повече от училищната. И Максим бе казал, че щял да доведе един свой приятел, който танцувал румба. Сега този младичък курсант със странното име Серафим навиваше грамофона.
До Серафим стоеше тъжен Макс. Бе станало решителното им обяснение с Нина. Тя му бе отказала, дори не му бе дала надежда. Чувствуваше се потиснат и от неприятностите на Сашка — обичаше го, уважаваше го, прекланяше се пред него.
Каквото и да беше настроението на Саша, той не можеше да не дойде, трябваше да живее, както бе живял по-рано. Нова година е, той ще посрещне новата година.
И ето, седят около масата, покрита с бяла покривка. На почетното място — Нина, вдясно от нея — Максим, Саша, Варя, Серафим, отляво — Вадим, Лена, Юра и Вика. Всичко блести и святка, всичко е подредено, разнасят се вкусни, апетитни миризми, развихрят веселбата. Навън е мразовита нощ, а те са на топло, момичетата са с тънки чорапи и обувки с високи токчета. Планетата лети по неумолимия си път, звездният свят следва вечното си движение, а те посрещат хиляда деветстотин трийсет и четвъртата година от рождество Христово, имат водка, червено вино и ризлинг, така посрещнаха хиляда деветстотин трийсет и третата година, имат и сельодка със сос от горчица, и шунка от свободния магазин, така ще посрещнат и трийсет и пета, и трийсет и шеста, и трийсет и седма, и още много други години. Млади са, не могат да си представят нито смъртта, нито старостта, родени са не за смърт, не за старост, а за живот, за младост, за щастие.
— Изпращаме старата година — каза Вадим Марасевич, — тя беше една година от нашия живот. Както казват в Одеса, никой не е застлал пътя ни с рози. Но път, застлан с рози, не е път на живота. Пътят на истинския живот е обсипан с тръни…
Чу се биенето на часовника, всички заразместваха столовете, станаха, вдигнаха чашите си.
— Честита да ни е Новата година, за новото щастие ура! — викна Вадим.
Зазвънтяха чаши, чиниите с мезетата тръгнаха от ръка на ръка. Макс чевръсто режеше гъската.
— Майстор си! — каза Саша.
— Е, когато има гъска… — Юра подаде своята чиния.
— Максим, на мене кълка — Най-сетне се обади Вика.
— Другата — на мене! — Вадим обичаше да си похапне.
— Марасевичите ще заграбят всичко!
— Спрете Марасевичите! Вадим почука с ножа по чинията.
— Вдигам наздравица за Макс, надеждата на Червената армия!
— Макс! Максимушка! Не ме ощетявай, миличък!
— Другари, някой ми чопна вилицата!
Вадим отново почука с ножа по чинията.
— Да пием за Серафим, единствения ни гост, който също е надежда на Червената армия.
— За ваше здраве, младежо!
— Младостта не е порок, а е голяма свинщина!
— Серафим, къде е брат ти Георгий?!
Серафим се изчерви, стана, поклони се, попритеснен в тази шумна компания.
Вадим вдигна наздравица за Лена — нашата красавица, за Вика — и тя не е лоша, на никого не искаше да отстъпва арената тоя бъбривец Вадим.
— Да пием за училището! — предложи Максим.
— Браво на сантименталното хипопотамче! — обади се Юра.
Макс го погледна изпод вежди.
— Да се отречем и да отърсим?5
— Аз подкрепям тоста на Макс — намеси се Вадим, — не бива да забравяме родното школо, алма матер, скъпите пепелища.
— За училището, единното и трудовото! — иронично възкликна Юра.
Сълзи и сополи! Но много важно! Щом искат да пият за училището, той ще пие, все му е едно за какво ще пие.
— Юра, излиза, сякаш ни правиш услуга, по-добре недей — забеляза Нина. Не й харесваше, че той ухажва Вика, не можеше да я понася, никой не бе я канил тук, възмущаваше се, че Шарок пренебрегва Лена.
Вадим заобиколи опасния риф.
— За Юрий Шарок, бъдещия генерален прокурор!
— Като ни приберат, да ни спасяваш, ей — добродушно добави Макс.
— А сега — Вадим избърса устните си със салфетка — за домакинята, за нашата Нина, сърцето, душата и мозъка на нашата компания!
— Ниночка! Нинка!
— Е, тогава за двете домакини — Саша се обърна към Варя.
5
„Отречёмся от старого мира, отряхнём его прах с наших ног…“ — началото на руския текст на Марсилезата, написан от П. Лавров. — Б.пр.