И тогава Саша скрои план. Нереален, но нищо не пречеше да опита.
Вечерта при разговора през стената Саша попита какво пишат за строителството, ръководено от Марк, и получи отговор: „Ще попитам и ще ти съобщя.“ На следващия ден се обади: „Запалили са пеща получили са ордени.“ Саша попита: „Рязанов?“ Съседът отговори: „Орден «Ленин.»“
Марк е на свобода, още е началник на строителството!… Причината не е в него! Как можа да му хрумне такова нещо? Причината е в института, само че е по-друга, не стенвестникът, а Криворучко. На това наблягаха и в районния комитет. Последният му разговор с Баулин и Лозгачов — той е изиграл решаващата роля. Той и тогава го разбираше, и тогава почувствува, че направи грешка, сега жъне плодовете й.
И Дяков настойчиво го разпитваше за Криворучко. „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“ Оттам значи е тръгнало всичко! Може би и Криворучко е арестуван и е признал, че е говорил със Саша за Сталин, и то от страх да не би Саша да го изпревари. Ето на, Криворучко е честен, сам си признава, а той, Саша, е нечестен, прикрива го… „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“
Дяков е прав, той беше неискрен, сам пропусна момента, сам си изпроси заслуженото възмездие. Не го викат на разпит вече три седмици, може би изобщо няма да го викат вече, защо да го викат, щом се опъва, щом отрича фактите. Може би следствието е приключено и всичко е решено. Той кръстосваше килията, вслушваше се в стъпките в коридора, очакваше някой да дойде и да му съобщи присъдата, съзнавайки, че всичко е изгубено и виновният е само той. Дори още да няма решение, дори Дяков да го извика още веднъж, и тъй, и тъй вече е късно да си признае. Ако беше разказал всичко на първия разпит, такова признание щеше да изглежда доброволно, честно. Сега то ще бъде признание по принуда, тоест неискрено и нечестно.
Сутрин не му се ставаше, следобед не му се чакаше вечерното отвеждане до нужника, затова и той като Савелий започна да използува гърнето. И за баня не му се ставаше нощем, отказа веднъж, отказа втори път и конвойният спря да идва. Изпитваше само глад и с нетърпение чакаше бакарите, колет, мечтаеше за храна, съжаляваше, дето писа в бележката да му пращат само бял хляб и месо. Сега би нагънал и някое голямо парче салам! Има право поне на това. Животът свършва, каквото и да разправят! Петното на контрареволюционер не се заличава.
Почука му Чернявски. Но Саша не отговори. Не знае какъв е тоги Чернявски, защо трябва да общува с него? Какво го свързва със затворените тук хора? Отначало Мислеше, че тук са Марк и Будягин, честни, невинни комунисти. Тук ги няма нито Марк, нито Будягин, тук няма честни комунисти, тук всички са затворени заслужено. И Савелий, и Чернявски, и той, Саша, си го заслужи — съжали Криворучко, прояви слабост и плаща за това. Той не застана на ясна, непримирима позиция и затова грешките му с Азизян, със стенвестника не са случайни, както не са случайни съмненията в Сталин, във великия Сталин! Той е лекомислен, самоуверен, иска сам да проумее всичко, а има неща, които по-силни умове вече са проумели.
През мътното парче стъкло зад желязната решетка си пробиваше път априлското слънце. Първият истински пролетен ден, Саша долови неговото слънчево ликуване. Той се качи на масата, отвори прозорчето, макар че не беше редно — само при излизане на разходка. И веднага се чу желязното скърцане на резето, на вратата застана надзирателят.
— Затворете! Махнете се от прозореца! Карцер ли искате? Саша затвори прозорчето, скочи от масата.
— Въздух исках да подишам!
И все пак успя да чуе далечните звуци на улицата, звъна на трамваите, клаксоните на колите, детските гласове. Саша си представи изсъхващия асфалт по тротоарите. Момичетата вече са облекли леките си рокли: оголени шийки, ръце, стройни нозе. Нима ще го лишат от това? Сега, когато е здрав, млад… Не! Той иска да излезе там, на пролетната улица, иска да живее като всички.
Беше пак такава пролет, когато миналата година ходеше на практика в автобазата. В гаража миришеше на бензин, на изгорели газове, цареше полумрак — на стъкления покрив почти не бяха останали стъкла, кърпеха го с ламарина. В този стар гараж, един от най-старите в Москва, построен още от Мосселпром11, се бяха запазили дори еднотонни „Форд-Т“, фургони за превозване на хляб. Саша харесваше директора на автобазата Антонов, още млад, русокос, с очила, харесваше неговата съобразителност, здравия му разум, денонощното му присъствие в гаража. Този работник, издигнат на отговорен пост, олицетворяваше всичко ново, завоювано от революцията, хората от най-ниските слоеве на обществото, призовани за творчески живот, истинската работническа власт, народа! И той трябва да бъде с народа, там е неговото място, при Антонов — бившия шофьор, при Малов — бившия хамалин, те не мъдруват, не философствуват, те работят и създават. Колко прекрасен е животът и колко не го ценеше Саша. Но той ще се върне в живота, каквото и да му струва това!
11
Московско обединение, на предприятия за преработка на селскостопанска продукция. — Б.пр.