Притеснен и изчервен, Серафим я целуна по бузата, мокра от сълзите, цялата в черни браздулици туш, капещ от клепачите й.
Влакът бавно потегляше, курсантите висяха на стъпалата, трупаха се на платформите, махаха с ръце, изпращачите също махаха, също викаха нещо напътствено и вървяха редом с влака. И Макс махаше, и Серафим махаше.
А Варя стоеше насред перона, плачеше, бършеше лицето си с кърпичка, размазваше грима, давеше се и гълташе сълзите. Нина, уплашена, потресена, я успокояваше:
— Престани, какво можем да направим, сега ще идем у Софя Александровна, ще разберем всичко.
Покрай тях минаваше някаква бабичка, спря, погледна Варя, съчувствено поклати глава.
— Момите плачат за войничетата.
ВТОРА ЧАСТ
1.
Старият път към Ангара, утъпкан през тайгата от първите заселници, започва от Тайшет. Новият — от Канск: тук свършва железопътният етап на пътуването и започва пешият.
Тихо градче с дървени тротоари, без градини, прилича на степно. Отново синьо небе и упойващ мирис на живот. Вече я няма килията, Дяков, дворчето в затвора, часовия с пушката, който те следи със сънлив поглед. Не ти се вярва, че всичко това е било. Тук сякаш си като всички, свободно си вървиш по улицата, мъкнеш куфара, до теб крачи Борис Соловейчик, мърмори, задето не успял да остане в Канск.
— Да изпращат на село специалист с моята квалификация?! Каква полза има от това държавата?
Пощата — малка къща със стълбище и навесче отпред, в нея е и спестовната каса. Момичетата по домашни рокли, с пръсти, оплескани с лепило и мастило, познават Соловейчик: симпатичният, общителен московчанин получава тук писма до поискване.
„Здрав съм пиши Кански окръг село Богучани поискване целувам Саша“ — първата телеграма до майка му.
Момичето преброи думите, каза му цената, написа квитанция, взе парите. Весели, красиви момичета има тук…
Хазайката на Соловейчик, слабичка млада жена с кротко лице, сложи да хапнат. Какво я бе накарало да се събере със Соловейчик? Ще си замине и ще я забрави. Харесал ли й беше? Или бе съжалила заточеника? Редом с нея Борис с неговите маниери на столичен паркетен кавалер изглеждаше жалък.
Саша извади от куфара си кутия шпроти — само тя бе останала от майчините продукти. Борис отвори бутилка водка. Имаше си свои чашки, дори салфетки, и тук искаше да живее като човек. Всичко имаше тук, като в нормалния живот, само дето от мисълта кой си ти ставаше чоглаво, криво, страшно, впрочем вече не толкова страшно.
Още от първата чашка на Саша му се замая главата.
— Естествено е след затвора — каза Борис, — ще свикнете. На Ангара ще пием спирт, по-евтин е за транспортиране от водката — шестстотин километра с конски каруци. Общо взето, живее се. Богучани е голямо село, аз ще си намеря работа по специалността, и вие сте почти инженер, там има трактори, сеялки, веялки.
— Не разбирам от трактори, пък и от сеялки и веялки.
— Като ви застърже — ще почнете да разбирате. Навремето интелигентната младеж е ходила в странство, а ние с вас — при белите мечки. По добре е да бъдеш Соловейчик в Москва, отколкото Воробейчик на Соловецките острови. Е, какво толкова? Да седнем да плачем ли? Аз си точех зъбите за председател на Госплан13, по-точно за заместник-председател, защото съм безпартиен. От ония съм, дето ги товарят, от мулетата, на никого не пречех и на всички бях нужен. Но на пътя ми застана един препинателен знак, спря ме едно двоеточие. Имайте предвид, че тук нито един от заточените няма да ви каже истината: който е пратен заслужено, се прави, че е невинен; който е невинен, се прави, че е имал вина. Но на мен можете да вярвате. Та тъй. В нашето учреждение беше окачен лозунг: „Техниката в периода на реконструкцията решава всичко. Сталин.“ Нали го знаете този лозунг? Знаете го. Чудесно. Прочетох го пред едно прелестно младо момиче. И то ме обвини, че не знам пунктуацията. Слушайте внимателно. Сторило й се, че съм прочел лозунга така: „Техниката: В периода на реконструкцията решава всичко Сталин.“ Образовано момиче излезе, не можа да понесе невежеството ми и споделило огорчението си където трябва. Открай време си имам лоша дикция, мислех, че най-много ще си отнеса едно яко мъмрене. Лепнаха ми обаче член петдесет и осми, алинея десета, контрареволюционна агитация и пропаганда. Пак добре, сметнаха, че три години ми стигат, за да науча правописа. Тук се уредих сравнително добре: икономист съм в кантората за доставка на кожи. Може да бъдете сигурен, откак съм тук, количеството на доставените кожи не е намаляло. Ала явно град Канск е прекалено приятно място за усвояване на препинателните знаци. Още с първата група, тоест заедно с вас поемам за Ангара. Мечтая си за длъжността счетоводител в Богучанската кантора за доставка на кожи. Това, за което ние с вас, Саша, ще драпаме, ще се стори нищожно за някое московско конте. Но за нас то означава живот.