Беше в деня на Куизъц Хадерах — първият от Светите дни на последователите на Муад’Диб. На него се честваше обожественият Пол Атреидски като личност, която е едновременно навсякъде — мъжкият представител на „Бин Джезърит“, в когото бе смесено наследеното от поколенията мъжко и женско начало в неизчерпаемата мощ на Единия-с-Всичко. Вярващите наричаха този ден Айил — Жертвоприношението — за увековечаване на смъртта, направила неговото присъствие „истинско навсякъде“.
Проповедникът избра ранното утро на този ден, за да се появи отново на площада пред храма на Алая, без да се съобразява със заповедта за неговото задържане, за която всички вече знаеха. Крехкото временно примирие, установено между жреците на Алая и разбунтувалите се пустинни племена, бе действителност, но наличието му се чувстваше най-вече като факт, изпълващ с безпокойство жителите на столицата. Проповедникът не правеше нищо за разсейването на това настроение.
Течеше двайсет и осмият ден на официален траур за сина на Муад’Диб и шестият след ритуала в негова памет, извършен в Стария проход и закъснял заради бунта. Дори хаджът не бе спрял боевете. Проповедникът знаеше, че него ден площадът ще бъде задръстен. Повечето поклонници се стараеха да прекарат престоя си на Аракис така, че да останат и за Айил, „та да могат да доловят Святото Присъствие на Куизъц Хадерах точно на неговия ден“.
Проповедникът дойде на площада с първата зора и го завари вече изпълнен с множество вярващи. Едната му ръка леко докосваше рамото на младия водач, долавяйки неприличната горделивост в походката на момъка. С приближаването на Проповедника хората забелязаха нови подробности в неговото поведение. Това внимание явно не беше неприятно за водача. Проповедникът го приемаше като необходимост.
Заемайки обичайното си място на третото от стъпалата на храма, той почака да стихне шумът. Когато тишината заля като вълна тълпата и вече можеха да се чуят забързаните стъпки на хора откъм крайните точки на площада, които също искаха да го чуят, Проповедникът се окашля, за да прочисти гърлото си. Около него все още упорстваше студът на утрото, а и светлината не бързаше да се настани наоколо, задържана от върховете на сградите. Той сякаш опипа сивкавото мълчание, изпълнило големия площад, и заговори:
— Дойдох, за да засвидетелствам почитта си и да проповядвам в памет на Лито Атреидски II — извикани със силен глас, първите му думи странно напомняха за дрезгавия говор на пясъчен ездач. — Правя го от съчувствие към всички, които страдат. Искам да ви кажа наученото от мъртвия Лито: утрото още не е дошло и може никога да не дойде. Точно този момент е единственото наблюдаемо за нас време и място във вселената. Казвам ви го, за да доловите аромата му и да разберете онова, на което той ви учи. Казвам го, за да запомните, че растежът и смъртта на едно правителство приличат на растежа и смъртта на неговите граждани.
Смутен шепот премина през площада. Подиграваше ли се той със смъртта на Лито II? Дали жреческата стража нямаше да се втурне и да го арестува?
Алая добре знаеше, че никой няма да прекъсне Проповедника. Тя бе издала заповед да не го безпокоят през този ден. Беше се преоблякла в запазен влагосъхраняващ костюм с маска, покриваща носа и устата й, както и в обикновена роба с качулка, скриваща косата. Стоеше на втория ред под него и внимателно го наблюдаваше. Дали бе Пол? Изминалите години действително можеха да го променят до това състояние. И той винаги бе владял до съвършенство Гласа, което затрудняваше още повече разпознаването му. Наистина, Проповедникът правеше с гласа си всичко, което поискаше. Дори Пол не би могъл да го използва по-добре. Тя разбираше, че трябва да установи идентичността му, преди да предприеме каквото и да е срещу него. Колко поразителни бяха словата му! Алая не долови никаква ирония в тях. Проповедникът си служеше с убеждаващата притегателна сила на точно дефинирани изречения, изпълнени със затрогваща искреност. Хората можеха да се препънат в някой умишлено подбран обрат на мисълта, давайки си миг по-късно сметка, че е бил използван точно с такава цел — да ги научи на нещо.