Проповедникът вдигна брада и извика високо:
— Чуйте думите на Муад’Диб! Той каза: „Ще натрия носовете ви в нещата, които се стремите да избегнете. За мен не е странно, че всички искате да вярвате само в това, което ви успокоява. Как по друг начин хората изнамират капаните, въвеждащи в посредствеността! И можем ли да дадем друго определение на коравосърдечието?“ Ето, това ви каза Муад’Диб!
Той рязко пусна ръката на Алая и тя залитна към тълпата. Щеше да падне, ако не бяха хората наоколо, които я задържаха.
— За да съществуваш, трябва да изпъкваш, да се отделиш от обкръжението — рече Проповедникът. — Вие не мислите, по същество ви няма, освен ако не искате да рискувате собствения си здрав разум при оценката, която давате на съществуването си.
Пристъпвайки надолу, той хвана отново ръката на Алая — без никакво колебание. Но този път беше по-внимателен и, понижавайки гласа си, за да го чува само тя, рече:
— Сестро, престани с опитите си да ме върнеш отново в обкръжаващия фон.
После постави ръка върху рамото на своя млад водач и пристъпи към тълпата. Сториха път на странната двойка. Към Проповедника се протягаха ръце, докосвайки го по начин, внушаващ уважение, но и страх от онова, което можеха да намерят зад покритата с прах роба.
Алая остана сама, силно зашеметена, докато тълпата тръгна след него.
Сега вече бе напълно убедена. Това беше Пол. Нямаше място за никакво съмнение. Беше нейният брат. Тя го почувства, също като останалите. Бе потънала в неговото свято присъствие и сега собственият й свят се срутваше върху й. Искаше да се затича след него с молба да я спаси от самата нея, но не успя да помръдне. Докато другите се блъскаха след Проповедника и неговия водач, тя стоеше задушена от върховно отчаяние и толкова дълбока умора, че продължаваше да трепери, без да може да заповядва на собствените си мускули.
Какво да правя? Какво да правя? — питаше се объркано.
Нямаше го нито Дънкан, на когото да се облегне, нито майка й. Животите в нея мълчаха. Оставаше Ганима, под стража, на сигурно място в Замъка, но не можеше да принуди себе си да прехвърли огромното страдание върху оцелялата близначка.
Всички се обърнаха срещу мен. Какво да правя?
„Недобросъвестната представа за нашата вселена гласи, че не се налага да търсиш проблеми прекалено далече. Възможно е те никога да не се появят. Вместо това обърни внимание на вълка в собствената си кошара. Глутниците, шетащи отвън, може въобще да не съществуват.“
Джесика очакваше Айдахо до прозореца на своята всекидневна. Стаята беше уютна, с меки дивани и старомодни кресла. В нито едно от отредените й помещения нямаше суспенсор, а и кристалните светоглобуси бяха от друга епоха. От прозореца й се виждаше двор с градина, един етаж по-долу.
Тя чу как прислужницата отвори вратата и долови стъпките на Айдахо по дървения под, а после и по килима. Слушаше, без да се обръща, задържайки погледа си върху светлосенките по зелената дворна площ. Мълчаливият и пълен със страхове сблъсък на чувствата й трябваше да бъде неутрализиран. Няколко пъти, съгласно предписанията на прана-бинду, пое дълбоко дъх и почувства в себе си изблика на наложеното успокоение.
Изкачилото се високо слънце сякаш бе заровило в двора своя прожектор, осветявайки сребърното колело на паяжина, опъната в клоните на липовото дърво, което почти стигаше до нейния прозорец. В покоите й беше хладно, но отвъд уплътнените прозорци всичко трептеше от смазваща жега. Замъкът Корино бе разположен на място, където въздухът беше почти винаги в застой — същинско опровержение на зеленината в двора.
Чу как Айдахо застана точно зад нея.
Без да се обърне, тя рече:
— Дънкан, дарът на думите е пълен с измами и илюзии. Защо тогава искаш да разговаряш с мен?
— Възможно е само единият от нас да оцелее — отвърна той.
— Значи да похваля в отчета си твоите усилия, така ли?
Тя се обърна и видя спокойствието, с което Айдахо стоеше на мястото си, взрял се в нея със своите сиви метални очи, без фокусна точка. Колко безизразни бяха те!
— Е, Дънкан, може ли да не си доволен от мястото, отредено ти в историята?
Думите й звучаха обвинително и докато говореше, тя си спомни за друг подобен случай, когато също бе заставала лице в лице с този мъж. Тогава беше доста пиян и го тормозеха противоречащи си задължения, тъй като му бяха наредили да я следи. Но оня Дънкан още не беше станал гола. Сега нямаше нищо общо със себе си оттогава. Не се колебаеше в действията си, не се терзаеше за нищо.