— Винаги съм смятала за много важен нормализиращия ефект на строго очертаното и стриктно поддържано класово разделение като носеща колона на нашата сила — каза светата майка. Нека се чуди защо така рязко бе сменила темата на разговора. — Съветът на Ландсрада на Големите династии, както и регионалните Сиселради, всички заслужават нашето…
— Никак не ме разсейваш — прекъсна я той.
Удивяваше се на смущаващата прозрачност на нейните действия. Дали си бе позволила прекалена небрежност или най-сетне бе съборила стените на бин-джезъритската подготовка? По-скоро второто, реши Айдахо, но още нещо в нея също бе изиграло своята роля — промяната, настъпила с възрастта. Натъжи се, както го натъжаваше и дребнавостта, с която новите свободни се различаваха от старите. Прекосяването на пустинята напомняше на отмирането на нещо, особено ценно за човешките същества, но той не би могъл да го опише, също както не би могъл да опише и случилото се с лейди Джесика.
Тя погледна към него силно учудена, без да се опитва да скрие своята реакция. Наистина ли беше толкова лесно да разгадае мислите й?
— Ти няма да ме убиеш — рече Айдахо. Послужи си с предупредителните думи на свободните: „Не хвърляй кръвта си на моя нож.“ И в същото време помисли: Все повече заприличвам на тях.
Изпитваше особено усещане за непрекъснатост и приемственост, осъзнавайки колко дълбоко бе попил всичко от планетата, подслонила го в неговия втори живот.
— Може би е по-добре да си тръгнеш — каза Джесика.
— Не и преди да приемеш моето оттегляне от служба при атреидите.
— Прието е! — отсече тя.
И едва след като го изрече, съобрази колко много й струваше размяната на тези думи. Трябваше й време, за да осмисли и прецени всичко. Как Айдахо бе стигнал до същността на нейните планове? Той не можеше да прекрачва през събитията с помощта на подправката.
Голата се отдалечи, без да обръща гръб, докато усети с него вратата. После леко се поклони.
— За последен път те наричам „милостива госпожо“. Моят съвет към Фарад’н ще бъде да те върне бързо и тихо на Уалах при първия удобен случай. Ти си прекалено опасна играчка, за да те оставят да обикаляш насам-натам. Въпреки че не вярвам той да мисли за теб като за играчка. Работиш за Сестринството, а не за атреидите. Чудя се, дали някога си направила нещо за династията. Вие, вещиците, действате прекалено прикрито и в дълбочина, за да ви вярват обикновените смъртни.
— Виж ти, един гола се изживява като обикновен смъртен — подигравателно откликна тя.
— В сравнение с теб, да — отвърна светкавично Айдахо.
— Изчезвай! — заповяда Джесика.
— Точно такова е и моето намерение.
Той мина през вратата покрай любопитния втренчен поглед на прислужницата, която очевидно бе подслушвала.
Стана — помисли, докато излизаше. — А те ще могат да го прочетат само от едната страна.
„Единствено в царството на математиката ще разберете точната представа на Муад’Диб за бъдещето. И така: най-напред приемаме неопределено число на точкови измерения в пространството. (Това представлява класическата n-кратна съвкупност, или съвкупност от n-измерения). В тези рамки Времето, както обикновено се възприема то, става съвкупност с едноизмерни свойства. Прилагайки същото към феномена на Муад’Диб, откриваме, че сме изправени или пред нови качества на Времето, или (посредством съкращаване с помощта на диференциалното смятане) боравим с различни системи, които съдържат n-количество свойства. За Муад’Диб приемам второто. Както бе показано със съкращаването, точковите измерения на n-кратната съвкупност могат да имат само отделно съществуване в различни рамки от Времето. По този начин се демонстрира едновременното съществуване на отделни негови измерения. И тъй като това е неизбежният случай, предсказанията на Муад’Диб изискват n-кратната съвкупност да не се възприема просто като разширена такава, а като операция в една-единствена рамка. По същество той замразява своята вселена именно в тази рамка, която е и неговата представа за Времето.“
Лито се бе излегнал на билото, на една дюна, гледайки през откритото пясъчно пространство към змиевидна оголена скала. Тя лежеше като огромен червей върху пясъка, проснат заплашително в светлината на утринното слънце. Нищо не помръдваше. Не кръжаха птици и нито едно животно не подтичваше между пръснатите каменни блокове. Той различи прорезите на ветрокапан, разположен почти в средата върху гърба на „червея“. Очевидно там трябваше да има вода. Оформената като червей скала имаше познатия вид на подслоняващ сийч, но липсваха каквито и да са живи създания. Той лежеше, без да помръдне, слял се с пясъка, и наблюдаваше.