Една от мелодиите на Гърни Халик не излизаше от ума му с натрапчивата си монотонност:
Къде беше входът към това място? — питаше се Лито.
Той вече беше сигурен, че пред очите му е Джакуруту/Фондак, но все пак нещо липсваше в допълнение към пълното отсъствие на живот. То сякаш проблясваше в ъглите на осъзнатото възприятие, за да го предупреди.
Какво ли се криеше под хълма?
Липсата на живи същества бе наистина смущаваща. Тя събуди в него познатото предупреждение на свободните: „Отсъствието казва повече от присъствието, когато трябва да се оцелее в пустинята.“ Тук бе мястото, обявено някога за табу, и скрито зад наименованието Фондак, докато другото му лице се беше загубило от паметта на повечето свободни. Не, не се виждаха никакви птици или животни.
Както и никакви хора — а оттук тръгваше Златната Пътека.
Веднъж баща му бе казал: „Неизвестното е навсякъде и по всяко време. Точно там ще търсиш вест от познанието.“
Лито погледна вдясно по билата на дюните. Наскоро бе отминала гигантска буря. Езерото Азрак — гипсовата равнина — се бе появило изпод пясъчния си похлупак. Суеверията на свободните твърдяха, че който е видял Бийян — Белите Земи — му се изпълнява двойно желание, което може да го унищожи. А Лито видя само равнина от гипс, подсказваща, че някога на Аракис е имало открити водни пространства.
Които отново ще съществуват.
Той се взря нагоре, опипвайки навсякъде с поглед, търсещ някакво движение. Небето беше като шупливо след бурята. Светлината, минаваща през него, приличаше на мляко, изтичащо от сребърно слънце, изгубено сякаш над прашния воал, настанил се упорито на голяма височина.
Още веднъж той съсредоточи вниманието си върху змиевидната скала. Извади бинокъла от комплекта с принадлежности и фокусира подвижните лещи, след което се взря в оголената сивота на скалния оазис, където някога бяха живели хората от Джакуруту. Приближението разкри бодлив храст, наричан Кралицата на нощта. Храстът обикновено се гушеше в сянката на пукнатина, която би могла да бъде и отворът на входа към стария сийч. Внимателно огледа дължината на изпъкналата скала. Сребристото слънце хвърляше червеникави отсенки в сивотата, разсята в еднообразието на дългата скална грамада.
Лито се обърна с гръб към Джакуруту и огледа околността с бинокъла. Не се забелязваше никаква следа от преминаването на човек. Вятърът вече бе заличил стъпките му, оставяйки само неясна закръгленост на мястото, където бе слязъл от червея.
Отново погледна към Джакуруту. С изключение на ветрокапана не бе останал какъвто и да е знак, че по тези места са живели хора. Ако не беше змиевидната дълга скала, сред избелелия пясък нямаше нищо, привличащо погледа в разпрострялата се от хоризонт до хоризонт пустош.
Внезапно Лито осъзна, че сега се намира на това място само защото бе отказал да остане в системата, завещана му от предците. Как ли щяха да го гледат другите, каква ли заблуда би открил във всеки поглед… с изключение на Ганима.
Изключвайки шумната блъсканица на чуждите памети, това дете никога не е било дете.
Длъжен съм да поема отговорността за решението, което взехме — помисли той.
Още веднъж изследва скалата по дължина. В съответствие с всички описания тук трябваше да бъде Фондак, следователно това място можеше да е само Джакуруту. Долови странно взаимоотношение в съзвучието между името и табуто, което му е било наложено. Съгласно предписанията на бин-джезъритската школа, разтвори мисълта си към Джакуруту, без да се стреми да узнае каквото и да било за него. Знаенето е бариера пред научаването. В течение на няколко мига се остави да бъде в резонанс, без да иска и без да пита.
Въпросът за разрешаване бе липсата на животинско присъствие; той беше специфичен и събуди в него тревога. Видяното го накара да схване нещата в тяхната последователност. Липсваха птиците, любители на мърша — орли, лешояди, ястреби. Когато всичко живо се изпокриваше, те оставаха. Всяко място с вода в пустинята поддържаше своя жизнена верига. В края на веригата бяха вездесъщите мършояди. А все още никой не бе дошъл да проучи неговото присъствие. Как добре познаваше той „пазачите на сийча“ — редицата птици, наредили се по ръба на скалната грамада при Табър, които чакаха любимата си месна плът като собственици на погребално бюро. Както казваха свободните — „нашите конкуренти“. Не влагаха в думите си никаква ревност, защото вечно следящите птици нерядко им съобщаваха за приближаването на чужденци.