Ами ако Фондак е бил напуснат дори от контрабандистите?
Лито направи малка пауза, за да пийне глътка от джобния резервоар.
И все пак, ако там наистина няма вода?
Трябваше да обмисли ситуацията. Бе яхал два червея и ги бе оставил полумъртви. Тук беше Вътрешната пустиня, където трябваше да се намира убежището на контрабандистите. Ако имаше живот, ако той би могъл да съществува, трябваше да бъде около вода.
Но ако няма вода? Ако това не е Фондак/Джакуруту?
Насочи отново бинокъла си към ветрокапана. Оголените му ребра бяха изгризани от пясъка; имаха нужда от ремонт, въпреки че и оставащата част бе достатъчна. Значи тук трябваше да има вода.
Но ако все пак няма?
Течността в един запустял сийч можеше да се изпари като резултат от множество природни бедствия. Защо ги нямаше птиците, ядачи на мърша? Дали не са убити заради собствената им вода? От кого? Как може да не останала нито една? Отрова?
Отровена вода.
В легендата за Джакуруту никъде не се споменаваше за отровени резервоари, но може и да е имало такива. Така първоначалните обитатели са били избити, защо след толкова време не са размножили отново племето си? Хората от Идуали бяха изтребени преди цели поколения, но никъде не се споменаваше за отрова. За пореден път той огледа скалата с бинокъла. Как е възможно изтребването на цял сийч? Все някои би трябвало да са се спасили. Доста рядко всички обитатели на сийча са си у дома. Отделни групи бродят из пустинята, пътуват до градовете…
С жест на примирение Лито прибра бинокъла. Плъзна се по закритата страна на дюната, вдълба с повишено внимание влагосъхраняващата палатка в пясъка и заличи всички следи от своята поява, приготвяйки се за жарките часове. Умората бавно се прокрадваше из крайниците му, докато внимателно уплътняваше палатката. Прекара по-голяма част от деня, дремейки в запотеното й пространство и премисляйки грешките, които евентуално бе допуснал. Преценяваше ги от защитна позиция, макар че не би могло да се мисли за самозащита в изпитанието, което двамата с Ганима бяха избрали. Всяка несполука щеше да попари горчиво душите им. Той хапна малко от бисквитите с подправка и заспа; събуди се, за да се нахрани още веднъж, пийна от възстановената течност и отново заспа. Пътуването дотук се бе оказало дълго сурово изпитание за мускулите му.
Привечер се почувства освежен и се ослуша, за да чуе някакъв шум — признак на живот. Предпазливо изпълзя от пясъчната си плащаница. Високо в небето прахта беше поела по своя път, но той чувстваше песъчинките, които жилеха бузата му от друга посока — сигурен знак, че предстои промяна на времето. Приближаваше буря.
Изкачи се внимателно до билото на дюната и се взря отново в загадъчните скали. Въздухът от прииждащия вятър беше пожълтял. Всичко вещаеше, че наближава кориолна буря — вихърът, който носи смърт със себе си. Огромният въртящ се щит от пясък, подет от вятъра, можеше да се разпростре в ширина до четири географски градуса. Смразяващата пустош на гипсовата котловина също беше жълта, отразявайки облаците прах. Фалшив вечерен покой бе обгърнал всичко наоколо. Денят внезапно изчезна и настъпи нощта — бързо падащата нощ на Вътрешната пустиня. Скалите се превърнаха в ъгловати върхове, покрити като със скреж от светлината на Първата Луна. Пясъчни игли зажилиха кожата му. Сухият трясък на гръмотевица отекна като ехо от далечни барабани, след което в пространството, ограничено от лунните отблясъци и тъмнината, нещо внезапно се раздвижи. Прилепи! Долавяше пърхането на крилата им и тихия цвъркат.
Прилепи.
Случайно или с умисъл, това място създаваше усещане за самота и пустош. Намираше се там, където трябваше да бъде полумитичната крепост на контрабандистите — Фондак. Ами ако не беше Фондак? Ако табуто все още бе в сила и тук бе останала само черупката на призрачното Джакуруту?
Лито приклекна откъм подветрената страна па дюната и почака нощта да навлезе в собствения си ритъм. Търпение и внимание — внимание и търпение. За да запълни с нещо времето, той премина отново по пътя на Чосър от Лондон до Кентърбъри, отбелязвайки местата с начална точка Саутуърк: две мили до курорта Сейнт Томас, пет мили до Детфорд, шест мили до Гринуич, трийсет мили до Рочестър, четирийсет — до Ситингборн, петдесет и пет до Ботън под Блийн, петдесет и осем до Харбълдаун и шейсет до Кентърбъри. Това пътуване му вдъхна бодрост, неограничена от времето, тъп като знаеше, че само неколцина от неговата вселена щяха да си спомнят за Чосър или да знаят какво е това Лондон, освен селото на Гансирид. Свети Тома бе съхранен в Оранжевата Католическа Библия и Книгата Азхар, но Кентърбъри отдавна бе изчезнал от паметта на хората, ведно с планетата, която е знаела за него. Ето го товарът на събраните памети, на всички онези животи, които заплашваха да го погълнат. Някога той самият беше изминал пътя до Кентърбъри.