В ума му се тълпяха мисли, носещи се като привидения: Сега нямам собствен облик, а съм сбор от всички мои предци. Слънцето, захождащо в пясъка, е слънцето, което залязва в душата ми. Някога множеството в мен бе голямо, но това приключи. Аз съм свободен и ще умра като свободен. Златната Пътека свърши, преди да започне. Всичко е само диря, отнасяна от вятъра. Ние, свободните, знаем много хитрости, за да се скрием — след нас не остават нито фекалии, нито урина, нито други следи…
Виж как изчезва дирята подир мен.
Някакъв мъжки глас заговори до самото му ухо:
— Атреидски, аз можех да те убия. Атреидски, можех да те убия…
Повтарянето продължи, докато изгуби смисъл, превръщайки се в нещо, неизразимо с думи, което преминаваше през полуспящия Лито, подобно на литания. Аз можех да те убия, Атреидски.
Той се окашля и почувства как реалността на това елементарно действие разтърси всичките му сетива. С пресъхнало гърло успя да каже само:
— Кой…
Същият глас до него отговори:
— Аз съм образован свободен и унищожих добрия човек в себе си. Атреиди, вие отнехте боговете ни. Какво ни е грижа за смрадливия Муад’Диб? Вашият бог е мъртъв!
Дали Оураба-гласът бе действителен или само част от съня му? Лито отвори очи и се намери незавързан на твърдо походно легло. Погледна нагоре към скалната стена, мъждивите светоглобуси и лицето без маска, което го гледаше втренчено и толкова отблизо, че долови дъха, идващ от него с познатите мириси на храната във всеки сийч. Лицето бе на свободен — не можеше да го сбърка, след като видя тъмната кожа, острите черти и обезводнената плът. Този не приличаше на някой шишкав обитател от градовете; беше истинско дете на пустинята.
— Аз съм Намри, баща на Джавид — рече свободният. — Е, Атреидски, сега позна ли ме?
— Познавам Джавид — дрезгаво произнесе Лито.
— Да, семейството ти познава добре моя син. Гордея се с него. Вие, атреидите, може скоро да научите още повече за Джавид.
— Какво…
— Слушай, аз съм един от твоите учители. Имам само една задача — тук съм този, който може да те убие. Ще го сторя с удоволствие. За да завършиш това училище, трябва да останеш жив; не се ли справиш, попадаш в моите ръце.
Лито долови безмилостната искреност в неговия глас. Потръпна. До него стоеше гом-джабър в човешки образ — властен неприятел, който щеше да оценява правото му за влизане там, където се събираха хората. Почувства и ръката на баба си, а зад нея — безликата маса на „Бин Джезърит“. Подобна мисъл накара душата му да се сгърчи.
— Обучението ти започва с мен — каза Намри. — Така трябва да бъде, защото отговаря на обстоятелствата. Понеже би могло и да приключи с мен. Сега слушай внимателно. Всяка моя дума носи живот в себе си. Всичко в мен носи смърт със себе си.
Лито огледа стаята — с каменни стени и празна — само с походното легло, мъждивите светоглобуси и тъмния коридор зад мъжа.
— Няма как да минеш покрай мен — рече той.
И момчето разбра, че му вярва.
— Защо го правите? — попита.
— Вече ти беше обяснено. Помисли за плановете в главата си! Сега си тук и не можеш да превърнеш бъдещето в настояще. Двете не съвпадат. Но ако наистина познаваш своето минало, ако се обърнеш назад и видиш къде си бил, може би още веднъж ще откриеш смисъла. В противен случай тук ще намериш смъртта си.
Лито забеляза, че тонът на Намри не беше груб и нелюбезен, а просто твърд и нищо не скриваше възможността за смърт в него.
Свободният се изправи и погледна към каменния таван. После каза:
— В древни времена ние сме поглеждали на изток при зазоряване. Еос, чувал ли си? На един от старите езици това значи „утринна зора“.
— Говоря този език — отвърна Лито с горчива гордост в гласа си.
— Значи не си разбрал, какво ти казах — поклати глава Намри и в гласа му имаше нещо от остротата на нож. — Нощта е времето на хаоса. А денят — време на реда. Ето как е било според онзи език, дето рече, че можеш да го говориш: тъмнина — безпорядък, светлина — ред. Ние, свободните, го променихме. Еос бе светлината, на която не вярвахме. Предпочетохме тая на луната или на звездите. Със светлината настъпваше прекален порядък, а това може да бъде смъртоносно. Нали виждаш какво сториха атреидите? Човекът е същество само на онази светлина, която го пази. Слънцето беше нашият враг на Дюн. — Той сведе погледа си към Лито. — А ти, атреиде, каква светлина предпочиташ?
Спокойното му държане подсказваше, че във въпроса му е заложен дълбок смисъл. Щеше ли да го убие, ако не отговори правилно? Би могъл. Забеляза, че ръката на Намри е положена спокойно в близост до излъсканата дръжка на кристален нож. На един от пръстите просветваше пръстен, оформен като магическа костенурка.