Лито се отпусна на лакти, а умът му затършува поверията на свободните. Те вярваха в Закона и обичаха да слушат неговите предписания, тълкувани по аналогия. Светлината на луната?
— Предпочитам светлината на Лизану Л’хак… — подхвана той, внимавайки и за най-незначителната реакция на Намри. Мъжът изглеждаше малко разочарован, но ръката му се отмести от ножа. — Това е светлината на истината, светлината на човек без укор, у когото ясно личи влиянието на ал-Муталкалим. Каква друга светлина е за предпочитане?
— Говориш като някой, който цитира, но не вярва — каза Намри.
И Лито помисли: Наистина декламирах.
В същия миг долови хода на мислите у други, начина, по който думите му се прецеждаха през древната игра на въпроси и отговори. Хиляди от тях влизаха в методите за обучение на свободните и момчето трябваше само да насочи вниманието си към този обичай, за да намери примерите, нахлули в неговия разсъдък:
Въпрос: Тишина? Отговор: Приятелят на преследвания.
Намри кимна на себе си, сякаш споделяше мисълта му, и продължи:
— Има едно място, което е пещерата на живота за свободните. Тя е истинска пещера, скрита от пустинята. Шай-хулуд, най-старият велик прадядо на всички свободни, зазида тази пещера. Моят чичо Зиамад ми разказа за нея, а той никога не ме е лъгал. Има такава пещера.
Лито чу тишината, очакваща отговора му, след като Намри свърши. Пещера на живота?
— И моят чичо Стилгар ми е разказвал за нея — рече той. — Била е зазидана, за да не се крият там страхливците.
Отражение на светоглобус припламна в потъналите в сянка очи на Намри. Той попита:
— Би ли отворил тази пещера, атреиде? Вие се опитвате да направлявате живота с помощта на вашето Централно министерство на информацията. Управителят се нарича Каусар. Извървял е дълъг път, откакто е започнал в семейните солни мини на Ниази. Кажи ми, Атреидски, какво не върви във вашето министерство?
Лито седна вдървено, давайки си сметка, че е потънал без остатък в играта на въпроси и отговори, а залогът й беше собствената му смърт. Свободният недвусмислено даваше да се разбере, че ще си послужи с кристалния нож при първия неверен отговор.
Мъжът, който явно бе схванал, че Лито напълно осъзнава положението си, каза:
— Повярвай ми, атреиде. Аз съм унищожителят на тъпаците. Железният Чук.
Лито разбра всичко. Намри се изживяваше като Мирзабах или Железния Чук. С него, според поверието, удряха мъртвите, дето не могат да отговорят задоволително на въпросите, по които са длъжни да се произнесат преди влизането си в рая.
Какво не е в ред в Централното министерство, създадено от Алая и нейните жреци? Помисли защо бе дошъл дотук; макар и малка, върна се надеждата, че Златната Пътека може все още да се появи във вселената, обитавана от него. В своя въпрос Намри наблягаше преди всичко на мотивите, накарали сина на Муад’Диб да се озове в пустинята.
— Бог е този, който посочва пътя — рече Лито.
Брадичката на свободния рязко се отпусна надолу и той се втренчи в очите му.
— Истина ли е, че го вярваш?
— Затова съм тук.
— За да намериш пътя ли?
— За да го намеря за себе си. — Лито спусна краката си от ръба на леглото. Каменният под бе гол и студен. — Жреците създадоха своето министерство, за да скрият пътя.
— Говориш като същински бунтовник — рече Намри и потърка пръстена с костенурката. — Ще видим. Слушай внимателно още веднъж. Нали знаеш високата Защитна стена при Джалалуд-Дин? Там са издълбани опознавателните знаци на моето семейство още от самото му начало. Синът ми, Джавид, ги е виждал. Моят племенник Абеди Джалал, също ги е виждал. Муджахид Шафкат от Другите — и той. През сезона на бурите около Суккар отидох с един приятел, Якуп Абад, близо до мястото. Палещите ветрове беснееха също като онези луди вихрушки, от които научаваме нашите танци. Нямахме време да огледаме знаците, защото буря затвори пътя. Когато тя отмина, зърнахме образа на Тхатта върху нанесения пясък. За миг се появи лицето на Шакир Али, взряло се надолу към града на надгробните камъни. Видението изчезна почти веднага, но ние го забелязахме. Кажи ми, атреиде, къде мога да намеря града на гробниците?
Вихрушките, от които учим танците си — помисли Лито. — Видението на Тхатта и Шакир Али. Това бяха думи на един от странниците Зенсуни — онези, които приемаха себе си за единствените истински мъже на пустинята.
А на свободните не се разрешава да имат гробници.
— Градът е в края на пътеката, по която вървят всички хора — каза Лито. И продължи с блажените слова на Зенсуни: — Представлява квадратна градина със страна от хиляда стъпки. Има великолепна входна алея, дълга двеста и трийсет стъпки и широка сто, павирана с мрамор от древния Джайпур. Там живее ар-Раззак — оня, който осигурява храна на всеки поискал. Но в Деня на разплатата, станалите, за да потърсят града на гробниците, няма да го намерят. Защото е писано: „Тия, които познавате в един свят, няма да откриете в друг.“