— Не съществува един-единствен комплект от ограничения за всички. Общоприетото прорицание е празен мит. Само най-мощните локални потоци на Времето могат да бъдат предсказани. Но в една безгранична вселена локалното може да има такива гигантски размери, че умът ти да не е в състояние да го обхване.
Намри поклати неразбиращо глава.
— Къде е Гърни? — попита Лито.
— Тръгна си, за да не гледа, когато те убивам.
— Ще го направиш ли?
Въпросът прозвуча почти като молба.
Свободният отстрани ръката си от дръжката на ножа.
— Тъй като искаш от мен да те убия, няма да го сторя. Ако обаче беше останал безразличен…
— Болестта на безразличието унищожава много неща — каза Лито, потвърждавайки с кимане думите на пазача си. — Да… от нея загиват цели цивилизации. Сякаш именно това е цената, необходима за достигане на нови равнища на сложност или на съзнание. — Той погледна към Намри. — Значи, наредиха ти да следиш за безразличието у мен?
Долови в него нещо повече от същност на убиец; свободният беше неискрен.
— Само като признак за безгранична власт — отговори той и явно излъга.
— Да, безразлична мощ — Лито се изправи и тихо въздъхна. — Намри, в живота на баща ми не е имало никакво морално величие, а просто локален капан, който той сам е направил за себе си.
„О, Пол. О, ти, Муад’Диб, махди на всички хора, издишваш, и от теб полита стихиен ураган.“
— Никога! — възкликна Ганима. — Ще го убия още в нашата брачна нощ.
Говореше с язвително упорство, което досега бе устояло на всички придумки. Алая и нейните съветници настояваха до полунощ, създавайки пълен безпорядък в царските покои, а съветниците се сменяха едновременно с ястията и питиетата. Целият храм и стоящият редом замък кипяха от чувството на безсилие и липсата на взети решения.
Ганима бе седнала удобно в зелено люлеещо се кресло в собствените си помещения, по-точно в голяма стая с бронзовокафени стени, които имитираха цвета на скалата в сийча. Таванът беше кристален и проблясваше със синя светлина, а подът — от черно оцветена теракота. Мебелите бяха малко: неголяма писмена маса, пет люлеещи се кресла и тясно походно легло по модела на свободните, разположено в ниша. Ганима носеше роба с жълтия цвят на траура.
— Ти не си независима личност, която урежда изцяло собствения си живот — повтори Алая може би за стотен път. Малката глупачка ще го осъзнае рано или късно. Трябва да потвърди, че приема годежа, предложен от Фарад’н. Длъжна е! Дори и да убие после избраника си, годежът изисква официално потвърждение според обичая на свободните.
— Той лиши от живот брат ми — каза Ганима, упорито държаща се за единствения аргумент в своя защита. — Всички го знаят. Свободните ще плюят при споменаването на името ми, ако се съглася.
Именно тази е една от причините, заради които трябва да приемеш — помисли Алая. И възрази:
— Направи го майка му. Той затова я изгони. Какво повече искаш от него?
— Кръвта му — отвърна момичето. — Фарад’н е от династията Корино.
— Но се отрече от майка си — възпротиви се отново Алая. — Защо се тревожиш за сганта на свободните? Те ще приемат онова, което им наредим да приемат. Гани, мирът в Империята зависи и изисква…
— Няма да се съглася — прекъсна я Ганима. — Не можете да обявите годежа без мен.
Ирулан, влязла в стаята, докато тя говореше, погледна въпросително към спорещите и двете съветнички, стоящи обезсърчени наблизо. Видя как Алая вдигна възмутено ръце и се отпусна рязко в един стол срещу Ганима.
— Ирулан, обясни й ти — каза Алая.
Принцесата придърпа едно от креслата и седна.
— Ти си от Корино, Ирулан — рече предупредително Ганима. — Не предизвиквай съдбата, като се залавяш с мен.
Тя се изправи, прекоси помещението до походното си легло и седна на него с кръстосани крака, отвръщайки на погледа на жените. Видя, че Ирулан е облечена в черна аба в тон с тази на Алая, а качулката й беше отметната назад, за да открие нейната златиста коса, сресана според изискванията на траура и още по-блестяща от жълтата светлина на плаващите светоглобуси, които осветяваха стаята.