Той чувстваше тялото си непрекъснато тормозено от бълхите и въшките в зле поддържания сийч. Нито един от прислужниците, внасящи обилно напоената с подправка храна, не показваше, че гадинките го безпокоят. Дали тези люде бяха имунизирани, или просто бяха живели прекалено дълго тук и паразитите вече не им пречеха?
Кои ли бяха хората, събрани около Гърни? Как бяха стигнали дотук? Това ли беше Джакуруту? Многопластовите памети в него предлагаха отговори, които той не харесваше. Всички бяха грозни, а Гърни — най-грозен от всички. Под невзрачната повърхност обаче се долавяше дремещо в очакване съвършенство.
Една част от него съзнаваше, че е принудително обвързана с обилни дози мелиндж във всяко ядене. Детското тяло се опитваше да се бунтува, но в личността му вилнееше присъствието на памети от други животи, пренесени от хиляди космически цикли.
Мисълта се върна от разходката си, но той все още недоумяваше дали тялото му наистина бе останало на своето място. Подправката объркваше сетивата. Усети натиска на самоограниченията, струпали се срещу му като дългите бархани — материковите дюни от бледа, които бавно изграждаха подстъп до някоя огромна канара в пустинята. Един ден мънички струйки пясък щяха да потекат през билото на канарата, от другата й страна, следвани от още, и още… докато остане само пясъкът.
Но канарата отдолу лежеше на мястото си.
Моят транс продължава — помисли той.
Знаеше, че скоро ще стигне до разклона между живота и смъртта. Пазачите му го връщаха всеки път в унеса на подправката, недоволни от неговите отговори. И всеки път вероломният Намри чакаше с ножа си. Лито познаваше безброй минали и бъдещи дни, но все пак трябваше да разбере какво ще задоволи Намри… или Гърни Халик. Те очакваха нещо извън визиите. Кръстопътят на живота и смъртта примамваше Лито. Разбираше, че битието му трябва да има някакво присъщо само нему вътрешно значение, което го издига над обстоятелствата, съпътстващи виденията. Обмисляйки това изискване, долови, че вътрешното му съзнание е неговото истинско същество, а външната субстанция е трансът. Мисълта го ужаси. Не искаше да се връща обратно в сийча с бълхите, Намри и Гърни Халик.
Аз съм страхливец — помисли той.
Но страхливецът, дори и страхливецът, би могъл да загине смело. Къде бе този единствен жест, който отново щеше да възвърне целостта му? Как да се разбуди от транса и визията, за да премине във вселената, за която настояваше Гърни? Без такъв обрат, без разбуждане от безцелните видения изглеждаше сигурно, че ще умре в затвора на собствения си избор. Най-сетне имаше за какво да бъде сговорчив с тъмничарите си. Беше длъжен да почерпи мъдрост отнякъде, вътрешно равновесие, което да рефлектира от вселената и му възвърне познатата, даваща спокойствие сила. Едва тогава би могъл да търси Златната Пътека и да надживее кожата, различна от неговата собствена.
Отвън в сийча някой свиреше на балисет. С тялото си Лито почувства, че по всяка вероятност слуша тази музика в настоящето. Усети походното легло под гърба си. Чуваше музиката. Гърни свиреше на балисета. Ничии пръсти не можеха да се сравняват с неговото майсторство на изключително трудния инструмент. Свиреше стара песен на свободните, наричана хадит заради скритото повествование и гласа, който наставляваше за поведение, необходимо при оцеляването на Аракис. Песента разказваше историята на задълженията и заниманията на хората, обитаващи сийча.
Лито усети как музиката го пренася през някаква великолепна стара пещера. Виждаше жени да газят остатъци от подправката, ползвани за гориво, да пресичат подправка за ферментация, да събират нишки от подправката в тъкани. Мелинджът бе навсякъде в сийча.
Тези картини се появиха, когато той вече не можеше да прави разлика между музиката и людете от видението в пещерата. Воят и плясъците на тъкачен стан идваха от балисета. Вътрешният му взор различаваше тъкани от човешка коса, дългата козина на плъхове-мутанти, нишки от пустинен памук, както и дрехи от набръчканата тъкан на птичи кожи. Видя и училище в сийча. Екологичният език на Дюн прелиташе през ума му на крилете на музиката. Зърна кухнята, захранвана със слънчева енергия, а така също и дългото помещение, където изработваха и поддържаха влагосъхраняващите костюми в добро състояние. Видя и специалистите по метеопрогнозите, разчитащи измервателните пръти, току-що внесени от пясъка навън.
В един момент от пътуването някой му донесе храна; слагаше я с лъжица в устата му и придържаше със силна ръка главата. Знаеше, че и това възприятие е в реално време, но прекрасната игра на промени вътре в него не спираше.