В мига непосредствено след обилно напоената с подправка храна видя как профучава пясъчна буря. Движещите се в дъха на пясъка картини напомняха златни отражения в окото на нощна пеперуда, а собственият му живот бе сведен до лепкава следа на пълзящо насекомо.
В съзнанието му с възторг звучаха думи от Паноплия Профетикус: „Казано е, че няма нищо неизменно, нищо уравновесено, нищо трайно в цялата вселена; нищо не остава в едно състояние, а всеки ден и час носят промени.“
В някогашните времена на Мисионария Протектива са знаели какво вършат — помисли той. — Знаели са Заветните Цели. Знаели са как да манипулират хора и религии. Дори баща ми не им убягна, особено накрая.
Ето я нишката, която бе търсил. Лито я огледа. Усети как силата се връща обратно в тялото. Цялото му многолико същество се обърна и погледна към вселената. Той седна и се видя сам в тъмната стаичка с единствена светлина от външния коридор, където преди цяла вечност бе излязъл някакъв мъж и отнесъл потока на мислите му със себе си.
— Късмет за всинца ни! — извика Лито традиционния поздрав на свободните.
Гърни Халик се появи в свода на мястото на вратата; главата му се очертаваше като черен силует на фона на отблясъците от коридора.
— Донеси светлина — рече Лито.
— Искаш ли да продължим проверката?
— Не — изсмя се момчето. — Сега е мой ред да ви изпитам.
— Ще видим.
Халик се обърна и излезе, за да се върне след миг с блестящ син светоглобус в свивката на левия си лакът. Пусна го в стаичката и той се издигна над главите им.
— Къде е Намри? — попита Лито.
— Отвън, досами нас, и веднага мога да го повикам.
— Аха, Старият баща на вечността винаги чака търпеливо — кимна Лито. Чувстваше се странно отпуснат и спокоен, спрял за миг на прага на разкритието.
— Защо нарече Намри с името, запазено за Шай-хулуд? — попита Халик.
— Неговият нож е зъб от червей. Следователно той е Старият баща на вечността.
Гърни тъжно се усмихна, но запази мълчание.
— Все още чакаш, преди да дадеш окончателната си оценка — продължи Лито. — А няма как да обмениш информация. Приемам, че е така, без да правя изводи. Все пак не можеш да поискаш от вселената да бъде точна.
Шум от триене на тъкан зад Халик предупреди за идването на Намри. Влезлият спря на половин стъпка от лявата страна на Гърни.
— Аха, лявата ръка на безусловно прокълнатото — изтърси момчето.
— Глупаво е да си правиш шеги с Безкрайното и Абсолюта — изръмжа свободният, поглеждайки изкосо към Халик.
— Хей, ти да не си Бог, та призоваваш абсолютните истини — невъзмутимо попита Лито. Но вниманието му бе съсредоточено към Халик. Крайната присъда щеше да дойде оттам.
Двамата мъже го гледаха внимателно, без да кажат нито дума.
— Всяка присъда се люшка на ръба на грешката — поясни той. — Претенцията за върховно познание е абсурд. А и самото познание е несекващо приключение на тънката граница на несигурността.
— Каква игра на думи разиграваш? — попита Халик.
— Остави го да говори — обади се Намри.
— Играта, която той започна с мен — каза Лито и видя как главата на стария свободен кимва в знак на потвърждение. Със сигурност бе разпознал играта на въпроси и отговори. И Лито допълни:
— Нашата сетивност е винаги поне на две равнища.
— Баналност и послание — вметна Намри.
— Отлично! — каза Лито. — От теб получавам баналности, а ти пращам послание. Виждам, чувам, откривам миризми, докосвам; долавям промени в температурата и вкуса. Чувствам как тече времето. Мога да взимам и мостри от емоционално естество. Ммммм! Направо съм щастлив. Разбираш ли, Гърни? А ти, Намри? В живота на човека няма никаква загадка. И не става дума за решаването на задача, а за придобиване на опит в една действителност.
— Момче, играеш с търпението ни — каза свободният. — Тук ли искаш да се простиш с живота си?
Халик протегна възпиращо ръка.
— Преди всичко, не съм момче — натърти Лито. Направи знака с юмрук до дясното си ухо. — Ти няма да ме убиеш. Вече инвестирах един воден товар(*).
Намри изтегли наполовина кристалния нож от ножницата и отсече:
— Не ти дължа нищо!
— Бог създаде Аракис, за да подготвя вярващия — отвърна Лито. — Аз не само ви показах своята вяра, но и ви накарах да осъзнаете собственото си съществуване. Животът изисква спор. Бяхте принудени да разберете — чрез мен!, — че вашето реално съществуване се различава от това на всички останали. И така, вие знаете, че сте живи.